Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Пастор Уорънър твърди, че това вероятно е било просто пропаганда. „Семейството“ са били просто сектанти, вероотстъпнци. Същите лъжи са се разпространявали за католиците и евреите.

- Уорънър - каза Юклид и името прозвуча така, сякаш, незнайно как, в устата му бе влязла муха и тя трябваше да бъде изплюта от върха на езика му. - Той е толкова пастор, колкото съм и аз. Може да нарича себе си както си ще, но в него няма нищо добро. И ще ви поправя за още нещо: „Семейството“ не са били просто сектанти, те са се инфилтрирали. Криели са се сред утвърдените вероизповедания и на думи са изповядвали религии, които не са имали нищо общо с тяхната. Не вярвам, че това се е променило през годините. Те все още са напаст. Паразити, които карат организма да се обръща против самия себе си.

Това бе метафора, която вече бях чувал да се използва при други обстоятелства. Тя будеше неприятни асоциации за хора, които неразумно са приютили в себе си стари духове - древни ангели, чакащи благоприятен момент, за да започнат да изяждат отвътре своите гостоприемници.

За нещастие на Юклид Дейнс, приказките му за медузи, паразити и кръвни линии звучаха като брътвежи на парано- ичен маниак. Може и да беше такъв. Но беше умен - поне достатъчно умен, за да се досети в каква посока тръгваха моите мисли.

- Звучи откачено, нали? - каза той. - Звучи като бълнувания на луд.

- Не бих използвал толкова силни думи.

- И щяхте да сте един от малцината. Обаче лесно може да се докаже. Диърдън запада, но в сравнение с Томасвил е като Лас Вегас. Децата ни заминават, защото тук няма работа и няма надежда да има. Магазините и работилниците се закриват, а онези, които все още се държат, предлагат само неща, от които имат нужда старите нещастници като мен. Градовете в целия този район постепенно загиват - всички освен Проспъръс. Той среща трудности, защото навсякъде е трудно, но не колкото нас. Той е изолиран. Той е защитен. Изсмуква живота от всички околни селища, за да се храни. Съдба, късмет, божия воля - наречете го както искате, но онова, което трябва да стигне за всички ни, не е много, а Проспъръс го е взел изцяло за себе си.

Сервитьорката с бухналата коса дойде да ми предложи още кафе. Изглежда, бях единственият в бара, който го пиеше, и тя, естествено, не искаше да изхвърли онова, което беше останало в каната. Чакаше ме дълъг път до дома. Кафето щеше да ми помогне да остана буден. Обаче го изпих набързо. Не мислех, че Юклид Дейнс може да ми каже още нещо съществено.

- Има ли други като вас? - попитах.

- Опърничави? Параноици? Фантазьори?

- Или „вероотстъпници“?

Той се усмихна, когато употребих тази дума.

- Има неколцина. Доста. Но те си мълчат повече от мен. Не е здравословно да се дразнят хората оттатък в Проспъръс. Започва се с дребни неща - кучето ти изчезва, колата ти се поврежда или пък в данъчното се получава анонимно обаждане, че поработваш настрани, колкото да си покриеш сметките в бара - но после тормозът ескалира. Не само икономиката е причина дребният бизнес тук да загива и семействата да си тръгват.

- Но вие сте останали.

Той взе писалката и отвинти капачката, готов да се върне към книжата си. Зърнах марката. „Тибалди“. По-късно я проверих в интернет. Цените на тези писалки тръгваха от 400 и стигаха до 40 000 долара. По тази, която използваше Юклид Дейнс, имаше доста злато.

- Може да ви приличам на откачен стар глупак, който живее в занемарена къща с повече кучета дори от хлебарките и сестра, която умее да готви само месно руло -каза той, - но брат ми беше съдия във Върховния съд на Масачузетс, племенниците ми са адвокати и банкери и никой не може да ми каже за игрите на борсата нещо, което да не знам. Разполагам с пари и с известно влияние. Мисля, че тъкмо заради това ме мразят толкова: защото, освен грешка на природата, бих могъл да бъда и един от тях. И въпреки че не съм, те все пак смятат, че би трябвало да съм на страната на богатите и привилегированите, защото аз самият съм богат и привилегирован. Така че Проспъръс не може да предприеме нищо против мен, нито пък да ме сплаши. Единственото, което може, е да чака да умра. Но дори и тогава негодниците ще се сблъскат с безбройните юридически спънки, с които съм обвързал земите си, и едва ли ще намерят начин да строят върху тях, преди да настъпи краят на света. Приятно ми бе да поговоря с вас, господин Паркър. Желая ви успех, каквото и да разследвате.

Той наведе глава и започна отново да пише. Това ми напомни края на „Уили Уонка и шоколадовата фабрика“ 23 23 Филм мюзикъл за деца, където Джийн Уайлдър изпълнява ролята на директора Уили Уонка, а Чарли е главният герой, момче, което бива избрано за наследник на фабриката заради честността му. - Бел. прев. , когато Джийн Уайлдър отпраща Чарли и опитва да се задълбочи в книжата си, а момчето му връща наградата, Вечното шоколадче, защото не я заслужава. Не бях споделил с Юклид всичко, което знаех, защото трябваше да съм предпазлив. Бях го подценил, бях си съставил погрешно мнение за него, но подозирах, че и той е постъпил с мен по същия начин.