Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Неотдавна в Портланд се е обесил бездомник на име Джуд - казах аз. - Преди да умре, е търсил дъщеря си. Името ѝ е Ани Бройър. Бил е убеден, че е отишла в Проспъръс. Все още няма следа от нея. Мисля, а и не само аз, че е мъртва. Също така мисля, че може да е намерила смъртта си в Проспъръс.

Юклид престана да пише. Върна капачката на писалката на мястото ѝ. Оправи вратовръзката си и посегна към палтото.

- Господин Паркър, защо двамата с вас не се поразходим?

Вече бе тъмно. Юклид Дейнс ме беше завел до северозападния край на Диърдън. Оградата на неговия имот очертаваше границата. Зад нея имаше гориста местност, част от района на Проспъръс.

- Защо не са строили тук? - попитах. - Мястото е подходящо. Трябвало е само да се отсекат малко дървета.

Юклид извади малко фенерче от джоба си и светна надолу. В земята имаше дупка, може би четири-пет метра в диаметър или малко повече. Тя бе частично скрита от храсти и корени на дървета.

- Какво е това? - попитах.

- Не зная. Намерих три такива през годините, но може да има и повече. Знам със сигурност, че има две около онази тяхна стара черква. Не съм ги виждал от известно време - както се досещате, аз съм персона нон грата в Проспъръс, - но го знам от достоверен източник, от други, които са ходили там.

- Мислите, че земята е нестабилна?

- Възможно е. Не съм експерт.

Аз също не бях експерт, но това не беше карстов терен, не и доколкото можех да преценя. Не бях чувал в този район да са се появявали пропадания на почвата както във Флорида. Дупката беше странна, дори смущаваща, но това може би беше неясен атавистичен страх от тесни затворени пространства под земята и пропаданията, които те предизвикват. Не страдах от клаустрофобия, но пък и досега не бях попадал в дупка под земята.

- Какво я е причинило?

Юклид изключи фенерчето.

- А, това е интересното, нали? - каза той. - Ще ви оставя сам да си отговорите. Аз знам само, че ме чака месно руло с неизменните храносмилателни проблеми след него. Бих ви поканил да вечеряте с мен, но сте ми симпатичен.

Юклид тръгна към колата си. Аз останах край оградата. Още различавах дупката, по-черно петно на фона на спускащия се мрак. Почувствах сърбеж по главата, като че ли в косата ми лазеха буболечки.

Когато стигна до колата си, Юклид ми викна, за да ми даде последен съвет. Караше красив червен шевролет „Бел Еър“ от петдесет и седма година - беше ми казал, „Приятно ми е да знаят, че идвам“. Сега стоеше до отворената врата на автомобила и леденият вятър си играеше с рядката му коса и широката му вратовръзка.

- Късмет с онези хора оттатък - каза той. - Само внимавайте къде стъпвате.

Включи мотора на колата и държа фаровете насочени към земята пред мен, докато стигнах благополучно до своята. Карах след него до дома му, после продължих на юг към къщи.

В покрайнините на Проспъръс Лукас Морланд и Хари Диксън се взираха в друга дупка в земята. В първия момент Хари бе поразен от абсурдната, но вледеняваща мисъл, че момичето се е откопало, точно както в съня му, и онова, което е изпълзяло от гроба, е било нещо много по-ужасяващо от ранена млада жена, която може да назове имена. Но после фенерите осветиха отпечатъците от големи лапи в разпиляната пръст, начупените кости и следите от зъби по тях. Намериха главата под стар дъб, по-голямата част от лицето беше оглозгана.

- Казах ти - рече Хари. - Казах ти, че видях вълк.

Морланд не отговори, беше започнал да събира останките, които успяваше да намери. Хари се присъедини към него. Не можаха да открият всичките. Вълкът, или някакъв друг хранещ се с мърша хищник, бе отнесъл със себе си части от нея. Липсваше едната ръка и повечето от единия крак.

„Улики, помисли си Морланд. Това са улики. Те трябва да бъдат намерени.“ Единственото, което можеше да стори засега, бе да увие в найлоновото фолио онова, което бяха успели да съберат, да го сложи в колата и да запълни гроба. В Проспъръс от поколения не се бе случвало нещо такова, нещо така ужасно. Само момичето да не беше избягало, само Диксън и неговата кучка да не му бяха позволили това...

Искаше му се да удари Хари. Искаше му се да го убие. Всичко бе по вина на Диксънови - от начало до край. Дори ако Хари и Ерин намереха подходящо момиче, той щеше да измисли начин да ги накара да си платят. По дяволите, ако самата Ерин не беше толкова дърта и скапана, можеха да използват нея. Не, градът не се подхранваше със своите. Никога не бе го правил. Онези от техните хора, които престъпваха законите на града, винаги биваха третирани по-различно. Имаше си правила.