Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Юклид Дейнс бе копие на сестра си в мъжки дрехи. Може дори да бяха близнаци. Носеше опърпан син костюм и червена вратовръзка, в случай че неочаквано бъде поканен да се намеси в нечии дела. Масата пред него бе затрупана с вестници, изрезки, разни документи, писалки и маркери, плюс изядена наполовина порция пържени картофи. Не вдигна глава, когато застанах над него, толкова погълнат беше от анотирането на куп вестникарски информации.

- Господин Дейнс? - казах аз.

Той вдигна дясната си ръка, докато автоматичната писалка в лявата продължаваше да драска по страницата. Бележките му бяха по-дълги от самия текст. Почти чувах надигащите се отчаяни въздишки по време на още несъстоялото се събрание, когато Юклид Дейнс стане, прочисти гърлото си и започне да говори.

Мина много време. Кафето ми пристигна. Добавих му мляко. Отпих. В океаните се надигаха и стихваха бури, планини се сриваха със земята. Юклид Дейнс най-сетне приключи своята работа, сложи капачката на писалката и я остави до изрезката, над която беше работил. Сключи ръце и вдигна към мен млади, любопитни очи. В тях проблясваха пакостливи пламъчета. Юклид Дейнс може да беше проклятие за жителите на Диърдън, ала бе достатъчно умен, за да го знае, и достатъчно мъдър, за да изпитва удоволствие от това.

- С какво мога да ви бъда полезен? - попита той.

- Имате ли нещо против да седна?

- Ни най-малко. - Махна към един стол.

- Пържените картофи ваши ли са? - попитах, като посочих чинията.

- Бяха.

- Сестра ви ще се ядоса, че сте яли.

- Сестра ми винаги е ядосана, и да съм ял, и да не съм. Детективи ли наема вече, за да контролира навиците ми?

Опитах се да скрия изненадата си.

- Обадила ви се е по телефона ли?

- За да ме предупреди? Не би го направила. Сега навярно е у дома и се моли да ме накарате да изчезна. Не, аз чета вестници, гледам новините и имам добра памет за физиономии. Вие сте Чарли Паркър от Портланд.

- Карате ме да се чувствам като ловец на глави от Дивия запад.

- Да, нали? - Очите му светнаха. - Та с какво мога да ви бъда полезен, господин Паркър?

Сервитьорката се появи и ми доля прясно кафе.

- Искам да поговоря с вас за Проспъръс.

Началник Морланд взе Хари Диксън от дома му. Не го информира за какво му трябва, каза му само да си вземе палтото и ръкавиците. Вече бе сложил в колата бел, секира и фенерчета. Изкуши се да вземе и Брайън Джоблин, но вместо това му каза да чака с жената на Хари. Не искаше тя да изпадне в паника и да направи някоя глупост. Забелязал я бе как го погледна, когато Хари отиде да си вземе палтото, сякаш се готвеше да закопае мъжа ѝ, но не беше се стигнало дотам, още не.

- Всичко е наред - каза ѝ той, - ще го върна цял и невредим. Трябва ми само помощта му.

Ерин Диксън не отговори. Седеше до кухненския плот и го гледаше втренчено, карайки го да извърне очи. И спечели, или той ѝ позволи да спечели. Не беше сигурен кое от двете. Така или иначе, отклони поглед.

Брайън Джоблин седеше до огъня, пиеше бира и гледаше някакво глупаво телевизионно състезание. Брайън беше полезен, защото не мислеше много и вършеше каквото му кажат. За хората като него винаги можеше да се намери някаква цел. Империите се крепяха на техните плещи.

- Колко време ще стои този тук? - попита Ерин и посочи с брадичка към Брайън. Ако я чу, Брайън не го показа. Отпи още една глътка от бирата и се опита да познае на кой континент се намира Република Ангола.

- Само докато се намери ново момиче - отвърна Морланд. - Как се развиват нещата в това отношение?

- Обиколих насам-натам с колата. Хари също - каза Ерин. - Щеше да е по-лесно, ако този тъпак не се влачеше навсякъде с нас. - Брайън Джоблин отново не реагира. Беше погълнат от своето шоу. Предположението му беше, че отговорът е Азия, и сега разочаровано блъскаше страничната облегалка на стола. Брайън никога нямаше да стане член на градския съвет, освен ако всички жители на Проспъръс, включително кучетата и котките, не измрат преди него.

Морланд знаеше, че той разпределя бденията си между Хари и съпругата му. В момента помагаше на Хари при преустройството на някаква мансарда в покрайнините на Бангор. Може да не бе умен, но пък бе сръчен в ръцете, стига да събереше енергията да се размърда. На практика той не можеше да направи кой знае какво, ако Хари или Ерин решат да извършат някоя глупост, докато той е с другия от двамата, но присъствието му беше напомняне за силата на града. То бе психически натиск, макар и обвързан с физическа заплаха.