Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Мамка ти! - крещеше Морланд, докато караше. - Мамка ти! Мамка ти! Мамка ти!

Всеки път, когато повтаряше ругатнята, блъскаше силно волана, вятърът превиваше клоните на дърветата, а гората наоколо се смееше.

В радиус около три километра от Проспъръс имаше три града. Само единият от тях, Диърдън, бе що-годе голям; другите два можеха да минат за градове, колкото Плутон за планета или няколко души на кръстопът за тълпа.

Всеки град си има по някой голям досадник. Тази роля е доста равномерно разпределена между половете, но възрастовият профил обикновено е неизменен: поне над четиресет години, а най-често и повече; обикновено самотници или със съпрузи или партньори, които са изцяло погълнати от преклонение пред някой свой идол или са само на крачка от извършване на убийство. Ако се провежда събрание, те са там. Ако във въздуха витае промяна, те са против нея. Ако кажеш, че нещо е черно, те ще кажат, че е бяло. Ако се съгласиш, че е бяло, те веднага ще започнат да твърдят обратното. Тези хора рядко заемат избираеми постове и ако случайно се доберат до такъв, повече няма да се намери и един толкова луд, че да гласува отново за тях. Ролята, която сами са си избрали в живота, е да не допускат някой да ги смята за глупаци и да ги мами, и много държат колкото се може повече хора да знаят това. Заради тях нещата стават много бавно. Понякога изобщо не стават. Много рядко, по недоглеждане, вършат и по някое добро дело, като не позволяват да се случи нещо, което в крайна сметка би се оказало неизгодно или направо пагубно за обществото, но това се дължи само на факта, че дори спрелият часовник е верен два пъти дневно.

Ако градът е достатъчно голям, в него може да има много такива хора, но Диърдън беше голям само колкото за една такава персона. Човекът се казваше Юклид Дейнс и дори най-повърхностно търсене в интернет за града вадеше името му с подозрителна честота, направо се получаваше впечатлението, че той е единствената жива душа там. Всъщност Юклид Дейнс бе толкова вездесъщ, че Диърдън дори бе твърде малък, за да го побере, така че неговата сфера на влияние се бе разпростряла и върху част от Проспъръс. Той притежаваше няколко акра земя между Проспъръс и Диърдън и сякаш бе превърнал в своя житейска цел собственоръчно да възпира експанзията на Проспъръс в южна посока. Земята му служеше като буфер между двата града и той упорито и успешно отблъскваше всеки опит на хората от Проспъръс да я купят или да го изгонят от нея. Парите и доводите им сякаш не го интересуваха. Държеше да си запази земята, а ако богаташите нататък по пътя се вбесяваха от това, толкова по-добре.

Къщата на Юклид Дейнс бе кошмарна, образец на средата, която създава един лош съсед: зле поддържана, с двор, който почти по нищо не се различава от пущинак и е затрупан с разни неразпознаваеми машинарии, които, с лека обработка и много голямо нахалство, биха могли да бъдат представени за някакъв вид модерни скулптури. На алеята бе паркиран стар фолксваген костенурка. В открития гараж отзад се виждаше скелетът на втора костенурка, разглобена за резервни части.

Паркирах и позвъних на вратата. Някъде откъм задната страна на къщата се разнесе ожесточен лай.

Вратата отвори слаба като върлина жена в син пеньоар. В дясната си ръка държеше димяща цигара, с лявата бе хванала за кожата на врата малък помияр.

- Да? - каза тя.

- Търся господин Юклид Дейнс.

Жената дръпна от цигарата. Кученцето се прозя.

- Божичко, сега пък какво е направил?

- Нищо - отвърнах аз. - Исках само да му задам няколко въпроса.

- Защо?

- Аз съм частен детектив.

Показах ѝ картата си. Дори кученцето изглеждаше по-впечатлено от нея.

- Сигурен ли си, че няма неприятности?

- Не и с мен. Вие госпожа Дейнс ли сте?

Това предизвика бурен смях, който премина в пристъп на кашлица.

- Господи, не! - каза тя, щом се съвзе. - Аз съм сестра му. Никоя не е така отчаяна, че да се омъжи за този жалък нещастник, а ако има такава, не искам и да я знам.

На нейната ръка също не се виждаше венчална халка. Но пък жената беше толкова слаба, че трудно би се намерила халка, която да ѝ става. А и да се намереше, тя сигурно би загубила равновесие под тежестта ѝ. Беше толкова мършава, че изглеждаше едва ли не безполова, а косата ѝ бе подстригана по-късо от моята. Ако не бяха пеньоарът и тънките като клечки бледи крака, които се подаваха изпод полата ѝ, спокойно можеше да мине за възрастен мъж.

- Е, господин Дейнс наблизо ли е?