Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Да питам ли изобщо? - казах, когато Моли седна отново на мястото си.

- Нейният случай е тежък, но сме имали и по-тежки случаи. Винаги има по-тежки случаи. Това е най-ужасното. Пък и след пет обикновено не пускаме тук мъже, така че присъствието ви навярно я е стреснало малко. Не го приемайте лично. Съжалявам, докъде бяхме стигнали?

- До деня, в който Ани е напуснала приюта.

- Точно така.

- Бих искал да говоря с жената, която я е видяла последна. Тя още ли е тук? Моли кимна.

- Кандис, но предпочита да ѝ викаме Канди.

- Ще говори ли с мен?

- Вероятно. Но трябва да бъдете търпелив. Тя е специална. Ще видите...

Канди наближаваше четиресетте. Носеше розови пантофи със зайчета, твърде широки джинси и тениска, на която пишеше, че е готова да работи за бисквитки. Косата ѝ беше червена и рошава, лицето покрито с пъпки, очите възмалки, но имаше лъчезарна усмивка. Ако Моли не ме беше предупредила преди това, може би не бих се досетил, че има лек синдром на Даун. Моли ми каза, че жените като нея често бивали наричани „свръхинтелигентни“, но че сред хората със синдрома на Даун това определение не се приемало много добре, тъй като предполагало известна йерархия помежду им. Канди бе дъщеря на основателите на приюта. И двамата бяха починали, но тя беше останала. Чистеше стаите, помагаше в кухнята, предлагаше компания и утеха на онези, които се нуждаят от тях. „Канди умее да прегръща“, така бе казала Моли за нея.

Тя седна на дивана в офиса да почака, докато Моли ѝ приготви чаша горещ шоколад.

- Не прекалявай с бонбоните - предупреди Канди. - Внимавам за теглото си.

Потупа се по корема, но въпреки това изглеждаше разочарована, когато горещият шоколад пристигна, поръсен с диетична доза наситнени желирани бонбони маршмелоу 20 20 Marshmallow , градинска ружа. Растението първоначално е влизало в състава на бонбоните като средство против гърлобол. - Бел. прев. .

- О - каза тя, като побутваше безутешно топящите се бели и розови островчета.

- Бонбоните не са много.

Моли вдигна очи към небето.

- Нали каза, че внимаваш за теглото си - отвърна тя.

- Да, ама не съм дебела. Нищо, всичко е наред. - Издаде напред долната устна и въздъхна страдалчески.

Моли отиде в кухнята и бонбоните, които донесе, бяха достатъчно, за да покрият цялата повърхност на горещия шоколад, че и отгоре.

- Благодаря - каза Канди. - Много мило. - Засърба шумно от чашата и когато се откъсна от нея, имаше шоколадови мустаци.

- Мммм, колко хубаво!

Моли сложи ръка на рамото ѝ и каза:

- Това е Чарли. Той иска да те пита за Ани.

- Ани ли?

- Да. Нали помниш Ани?

Канди кимна.

- Ани ми беше приятелка.

Моли бе казала, че Канди е била необичайно привързана към Ани и Ани на свой ред се е държала особено добре с нея. На някои от жените в приюта им било по-трудно да общуват с Канди, отнасяли се към нея като към непълноценен човек или дете. Ани никога не го правела. Приемала Канди като Канди.

- Спомняш ли си кога я видя за последен път? – попитах аз.

- На двайсет и втори януари - отвърна Канди. - Вторник.

- Можеш ли да ми кажеш за какво си говорихте?

Очите на Канди се насълзиха.

- Тя ми каза, че си отива. Намерила си работа. Беше ми мъчно. Ани ми беше приятелка.

Моли отново я потупа по рамото.

- Каза ли ти къде ще работи? - попитах.

- В Проспъръс. - Канди се затрудни малко с името на града, така че то прозвуча като Проспъс.

- Сигурна ли си?

- Да. Тя го каза. Каза ми, че отива в Проспъс. Намерила си работа. Щяла да чисти, като Канди.

- А спомена ли кой ѝ е дал тази работа?

Канди се замисли.

- Не. Имат синя кола.

- Откъде знаеш? Ти видя ли ги?

- Не. Ани ми каза.

- Канди много се интересува от коли - обясни Моли.

- Обичам да знам какъв цвят са - каза Канди. - Какъв цвят е твоята кола?

- Аз имам две коли.

- Две коли! - Тя явно бе поразена. - Какъв цвят?

- Една червена и една синя. Имах и зелена, но...

- Да? Но какво?

- Цветът не ми харесваше много.

Канди се замисли. Поклати глава.

- Не харесвам зелено. Харесвам червено.

- Аз също.

Тя се усмихна. Бяхме се сближили. Очевидно беше, че човек, който предпочита червените пред зелените коли, не може да е много лош.

- Ани не ти ли каза каква марка е колата?

- Не, само че е синя.

- А хората, чиято е била колата, каза ли ти нещо за тях?

- Били са стари.

Отпи още една глътка от горещия шоколад.

- Колко стари? - попитах аз. - По-стари от мен?

Канди прихна.

- Ти не си стар.

- Значи, по-стари?

- Така мисля. - Прозя се. - Уморена съм. Време е да си лягам.