Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Хората преживяваха някак си. Представи си ситуация, при която пастор Уорънър съобщава на градския съвет, че вече всичко е наред и около черквата е спокойно, така че не е необходимо да се предприема нищо повече. Но Уорънър бе не само фанатичен, а също така и слаб и Морланд още не бе решил дали второто качество е полезно или опасно. Навярно зависеше от обстоятелствата, но при всяко положение

означаваше, че Уорънър има навика да напада в гръб, когато се стигне до спор. Той не беше честен играч. На Морланд му се искаше бащата на Уорънър да бе още жив, за да се грижи за черквата. Старият Уоткин Уорънър все пак бе предпазлив човек и бе ръководил паството над половин век, без да се пролее кръв повече от веднъж. Това бе най-дългият период на задоволеност, който бе преживявал градът.

„Е, сега си плащаме за това“, помисли си Морланд. Два трупа - един тук и един в Портланд - и те, изглежда, не бяха достатъчни. Сега някакъв детектив бе започнал да задава въпроси - странен човек с репутация, че изравя отдавна погребани тайни и унищожава враговете си. При тези обстоятелства Уорънър можеше да излезе с тезата, че проливането на кръв е по-належащо от всякога, защото градът може да бъде спасен само с кръв, и беше напълно вероятно съветниците да се съгласят с него. Всички те бяха възрастни и страхливи - дори Хейли Кониър, само че тя криеше страха си по-добре от останалите. На градския съвет му трябваха по-млади хора, но повечето младежи не бяха готови да поемат бремето на защитници на Проспъръс. Нужни бяха десетилетия, докато градът се просмуче в душата ти, за да осъзнаеш, че имаш задължения към него. Това бе нещо като зараза, замърсяване, предавано от поколение на поколение, и само най-старите бяха достагьчно замърсени и заразени, за да могат да вземат жестоките решения, нужни, за да се поддържа животът на града.

Морланд използва бутилка вода, за да измие ръцете си, преди да ги избърше в крачолите на панталона. Време бе да поговори с Хейли Кониър. Позвъни на съпругата си и ѝ каза, че ще се прибере късно. Не, не знаеше точно кога. Знаеше само, че му предстои дълга вечер.

Стигна до къщата на Кониър и спря отпред. Завесите на всички прозорци бяха спуснати, но от подобната на мавзолей дневна излизаха сребристи ивици светлина. Не бе изненадан, че я намира вкъщи. Хейли винаги си беше вкъщи, освен ако не беше излязла по работа за съвета. Морланд не можеше да си спомни кога за последен път бе напускала града за повече от няколко часа. Тя се боеше, че без нея всичко ще потъне в земята. Това, разбира се, бе част от проблема.

- Кучка - каза той тихо, слизайки от колата.

Вятърът отвя думата и той усети как дясната му ръка трепна неволно, сякаш се надяваше да хване обидата, преди да е стигнала до ушите ѝ.

Натисна звънеца и Хейли отвори.

- Извинявай, че те безпокоя - поде Морланд, но тя вдигна ръка да го прекъсне.

- Няма нищо - отвърна. - Очаквах те.

Покани го да влезе, после го заведе в дневната, където пастор Уорънър вече се бе разположил удобно на един от фотьойлите.

- По дяволите - каза Морланд.

Жената, която дежуреше в приемната на „Тендър Хаус“ в Бангор, се казваше Моли Боу и сякаш беше създадена, за да краси носа на някой платноход. Бе пълна и обрулена от годините, но по майчински привлекателна и по едно време се наложи да отстъпя две крачки назад, за да не бъда смазан от бюста ѝ, когато мина покрай мен, за да стигне до картотеката.

- Мога да мина - рече тя, когато залепих гръб до стената. Посочи гърдите си. -Родена съм си едра. Като се изключат болките в гърба, това винаги ми е било от полза в живота. Хората гледат да се махнат от пътя ми.

В съзнанието ми отново изплува представа за шхуна или по-скоро за боен кораб, който цепи вълните, но държах очите си вперени в неутрална точка на отсрещната стена, доста по-високо от гръдния ѝ кош.

Отвън нямаше никакви надписи, които да показват, че тук има приют за бездомни майки и техните деца. Той бе разположен в две съседни сгради с обшивка от дъски и с бяла ограда от колове, която бе съвсем малко по-висока от тези в съседство. На алеята, преградена от автоматично обслужван железен портал, също боядисан в бяло, бяха паркирани две коли. Зад входната врата на главната сграда имаше чакалня с играчки, библиотека с книги за самопомощ, кутии с хартиени носни кърпички и салфетки, големи контейнери с дрехи втора употреба, подредени по вид и размери, от детски до дрехи за възрастни хора и, в един скрит ъгъл, четки и пасти за зъби и други тоалетни принадлежности. Зад рецепцията имаше малка стая за игри.