Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Един последен въпрос - казах аз.

- Да?

В гласа му прозвуча нетърпение. Искаше му се вече да не е тук.

- Не е ли бил и Кристофър Витъл дърводелец?

Уорънър пъхна ръце в джобовете и ме погледна накриво.

Слънцето залязваше и въздухът ставаше по-хладен, сякаш студът от вътрешността на параклиса се беше просмукал във външния свят, докато вратата е стояла отворена.

- Наистина сте се подготвили добре, господин Паркър - каза той.

- Обичам да съм информиран.

- Да. Витъл е бил дърводелец. Това било използвано срещу него от противниците му, за да създадат впечатлението, че е най-обикновен нехранимайко.

- Но той е бил много повече от това, нали? Разбрах, че е бил търговец на платове в Нидерландия и тъкмо там се е запознал с основателя на сектата Хендрик Никлас, само че по онова време е изписвал фамилното си име с двойно „л“. Когато се е върнал в Англия, за да разпространява доктрината на „Семейството“, е изпуснал второто „л“ и така на практика се е представял за друг човек.

- Може и така да е било - каза Уорънър. - По онова време подобни промени в изписването на имената не са били необичайни, нито пък непременно умишлени.

- И после - продължих аз, - около 1580 година, когато правителството на кралица Елизабет е преследвало „Семейството“, Витъл просто изчезнал.

- Не присъства в историческите хроники оттогава насетне - каза Уорънър. - Не е ясно защо. Може би е умрял.

- Или е взел друго име. Човек, който веднъж е сменил името си, може спокойно да го смени отново.

- Какво искате да кажете, господин Паркър?

- Може би проповядването не е единственият талант, който дължите на гените си.

- Трябвало е да станете историк, господин Паркър. Може би историк, който развива умозрителни хипотези, но все пак историк. Но пък историческите изследвания са също вид детективска работа, нали?

- Предполагам. Не бях се замислял върху това.

- А в отговор на вашето предположение ще кажа, че нямам представа дали моето родословие започва от Витъл, но наистина бих се почувствал благословен, ако е така.

Той провери вратата още веднъж и тръгна към портата.

- Проведохме интересен разговор, господин Паркър - извика през рамо, когато стигна до нея. - Надявам се пак да намерите време да ни посетите.

- Мисля,че ще се върна - отвърнах аз, но само Морланд ме чу.

- Няма да откриете нищо - рече той. - Онова, което търсите, не е тук.

- Може да сте прав, обаче не съм сигурен какво точно търся, така че кой знае?

- Мислех, че търсехте изчезнало момиче.

- Да - отвърнах, когато Уорънър се скри в гората, без да погледне назад, - и аз така мислех.

Морланд вървя с мен, докато излязох от черковния двор, и заключи портата. Благодарих му за отделеното време, качих се в колата си и потеглих. Реших, че може да ме проследи, за да се увери, че напускам границите на града, но той не го стори. Когато завих надясно, той тръгна наляво, за да се върне в Проспъръс. По пътя държах радиото изключено и не си пусках музика. Мислех за Джуд, за Морланд и за времето, прекарано с пастор Уорънър. Една малка подробност не ми даваше покой. Може и да не беше важна, но докато пътувах на юг, ме дразнеше непрекъснато като връхче на трън, забито в плътта ми, и когато пристигнах в Бангор, вече бе невъзможно да не ѝ обръщам внимание.

След като приключихме с темата за влизането на Джуд в гробището, Уорънър изобщо не попита за Джуд или за причината, която ме беше довела в Проспъръс. Възможно бе Джуд и изчезналата му дъщеря просто да не са го интересували. Възможно бе да бе забравил за тях, когато заговорихме за любимата му черква. Но съществуваше и трета възможност: да не е попитал за Джуд, защото вече е знаел, че е мъртъв. Но дори да беше така, защо изобщо не го спомена? Защо не попита кой ме е наел и защо съм дошъл толкова далече на север, за да разпитвам за някакъв си бездомник? Да, Морланд може да му бе казал причината за моето посещение, докато карах след него към черквата, но в такъв случай защо си бе направил труда да ми задава втори път този въпрос?

Фаровете ми осветяваха оголени клони и преплетени дървета и във всяка сянка се спотайваше лицето на Зеления човек.

Морланд стигна до покрайнините на Проспъръс, но остана да седи в колата, да пие кафе от термоса и да наблюдава превозните средства, които влизаха и излизаха от града. Бе спрял краунвика си на частично закрита от дървета височинка - място, което използваше често, за да устройва капани на каращите с непозволена скорост шофьори, когато бе в настроение за това. Неговият баща му го беше показал и го беше препоръчал като идеална позиция, от която се вижда целият път и от която може да дебне, без да го забележат. Днес остави радарното устройство в калъфа му. Не искаше нищо да го разсейва. Необходимо му бе да помисли.