Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Защо е бил възбуден?

- Тревожеше се за дъщеря си. Била изчезнала и той предполагаше, че може да е дошла в Проспъръс. Смяташе, че полицията не му оказва нужното съдействие. Началник, не се обиждай.

- Не се обиждам - рече Морланд, въпреки че трудно можеше да се каже доколко е искрен, защото не бе свалил тъмните очила заради отблясъците на зимното слънце върху снега. Почти не познавах Морланд, но вече го бях преценил като човек, който таи в себе си всяка обида и ревност, подхранва ги и ги гледа как растат.

- Е, опитах се да го успокоя, но без особен успех - каза Уорънър. - Помолих го да излезе и той ме послуша, но се тревожех, че може да се опита да проникне с взлом в черквата и затова се обадих на началника.

- Защо решихте, че ще се опита да проникне с взлом в черквата?

Уорънър посочи към лицата, надвиснали над главата му.

- Неуравновесените хора си втълпяват разни неща, а тази прекрасна стара постройка въздейства на въображението по-силно от останалите. През годините сме имали опити да бъдат откраднати или обезобразени орнаментите по стените. Откривали сме хора - при това не само млади, но и достатъчно възрастни, че да проявяват здрав разум, - които правят секс тук, в двора, защото вярват, че това ще им помогне да заченат дете, а, разбира се, сме били посещавани и от представители на религиозни групи, които не са съгласни по християнските черкви да има езически символи.

- Както разбрах, градът е основан от последователи на сектата „Семейството“, а това е тяхната оригинална черква - казах аз. - Струва ми се, че вероизповеданието им е нещо повече от усложнена разновидност на християнството.

Уорънър изглеждаше приятно изненадан от въпроса ми, като мормон, който неочаквано е поканен в нечий дом на кафе с торта и разговор за интелекта и мъдростта на Джоузеф Смит 17 17 Joseph Smith, американски „пророк“, чиято „Книга на Мормон“ е в основата на мормонското вероизповедание. - Бел. прев. .

- Защо не дойдете в кабинета ми, господин Паркър? - каза той, канейки ме да вляза в черквата.

- Стига да не ви отклонявам от нещо по-важно - отвърнах.

- Само от кухненските шкафове. Аз се занимавам с поправка на мебели.

Извади от джоба си визитна картичка и ми я подаде.

- Значи, не сте пастор на пълно работно време?

Уорънър се засмя.

- Тогава щях да съм просяк. Не. Всъщност съм само пазач и нещатен историк. Вече не отслужваме тук литургии: няма останали последователи на „Семейството“. Най-близкото тяхно подобие са няколко квакерски фамилии. Другите са главно баптисти и унитаристи, а има дори и католици.

- А вие? Още ли носите титлата „пастор“?

- Ами завършил съм религия в колежа „Боудън“ и имам магистърска степен по богословие от Бангорската семинария, но винаги съм предпочитал дърводелството. И все пак мисля, че няма да е пресилено, ако кажа, че семейството ми носи богословския ген. Ръководя седмична молитвена група, макар често да съм единственият, който се моли, а някои граждани идват при мен за съвет и напътствие. Това са предимно хора, които не се черкуват редовно, но все пак са вярващи. Не се ровя много дълбоко в онова, в което наистина вярват. Стига ми да вярват, че има някаква сила, която е по- голяма от тях самите.

Вече се намирахме в черквата. Ако навън беше студено, вътре бе още по-студено. Пет реда твърди скамейки, обърнати към гол олтар. Нямаше никакви кръстове и никакви религиозни символи от какъвто и да било вид. Вместо това над стената зад олтара имаше изображение на глава, като тези отвън, но по-голяма от всички тях. Между прозорците се виждаха две малко по-малки глави от същия вид.

- Ще имате ли нещо против да ги погледна отблизо? - попитах.

- На всяка цена трябва да ги разгледате. Само внимавайте къде стъпвате. Някои от камъните не са огладени.

Приближих олтара по дясната пътека. Докато вървях, погледнах първото лице. То бе издялано по-детайлно от онези отвън и имаше ухилено, пакостливо изражение. Когато се вгледах внимателно в него, установих, че всичките му черти се състоят от каменни изображения на зеленчуци и плодове: тикви, грахови шушулки, ягоди, ябълки и житни класове. Виждал бях нещо подобно, но не можех да си спомня къде.

- Нямаше ли един художник, който е рисувал подобни картини? - попитах.

- Джузепе Арчимболдо - отвърна Уорънър. - Отдавна се каня да попрочета нещо за него, но все не ми остава време. Струва ми се, че ако не ги разделяха векове, той и създателите на тези релефи биха имали за какво да си поговорят, най-вече относно връзката между човека и света на природата.