Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Морланд кимна.

- Сега се сещам, че четох нещо за това.

На откриването на Джуд бе отделено кратко съобщение в „Прес Хералд“, последвано от малко по-подробна информация в „Мейн Сънди Телеграм“ за премеждията на градските бездомници.

- Казвате, че е питал за дъщеря си ли?

- Точно така - отвърна Морланд. - Ани Бройър. Някой в приюта за жени в Бангор му казал, че е тръгнала насам. Възрастна двойка ѝ била предложила работа тук. Той искаше да знае дали сме я виждали. Имаше нейна снимка, но тя беше стара. Ала ми я описа добре - достатъчно добре, за да мога да кажа, че в града ни не е идвала млада жена, която да отговаря на това описание. Поне аз не знам за такава, а аз познавам всички.

- А на него хареса ли му това, което чу?

На лицето на Морланд се появи изражение, което бях виждал хиляди пъти. Навярно и на мен ми се беше случвало да реагирам така. Това бе изражение на човек, който служи на обществото, но просто не му се плаща достатъчно, за да се занимава с нечие недоволство от реалната ситуация.

- Не, господин Паркър, не му хареса. Искаше да го заведа във всяка къща в Проспъръс, в която живеят възрастни хора, и да им покажа снимката на дъщеря му. Всъщност стигна дотам, че предложи да претърсим къщите на всички, които са над шейсет години, да не би да я държат там заключена.

- Предполагам, че това не е било възможно.

Морланд безпомощно разпери ръце.

- Той не бе обявил дъщеря си за изчезнала. Дори не знаеше дали наистина е изчезнала. Просто имаше вътрешно усещане, че нещо не е наред. Но колкото повече разговаряхме, токова по-очевидно ставаше, че на практика изобщо не я познава. И тогава разбрах, че тя е живяла в женски приют, а той е бездомник и че двамата са се отчуждили един от друг. Оттам нататък всичко стана някак объркано.

- Накрая какво направихте?

- Копирах фотографията на дъщеря му, написах придружаващо описание и обещах да поразпитам наоколо. Но също така се опитах да му обясня, че нашият град не е от онези, където хората прибират непознати жени от улицата и им предлагат подслон в домовете си. Честно казано, не познавам и други градове, където някой би постъпил така. Историята просто не звучеше правдоподобно. Той ми даде няколко телефонни номера на приюти и кухни за бездомници, на които могат да се оставят съобщения за него, и после го закарах до Медуей, откъдето можеше да вземе автобуса за Бангор.

- Нека позная - казах аз, - предложението да го закарате до Медуей е било такова, че той не е можел да откаже.

Морланд отново ми пробута изражението на многострадален обществен служител.

- Разберете ме, нямах избор. Той каза, че ще иде да си вземе чаша кафе и докато се усетя, започна да спира хората по улицата, да им показва снимката на дъщеря си и да лепи отвратителни фотокопия по уличните лампи. Казал му бях, че ще направя каквото мога, за да му помогна, и наистина имах това намерение, но не можех да позволя някакъв скитник - па макар и добре облечен - да тормози гражданите и да загрозява обществената собственост. Аз обичам работата си, господин Паркър, и не искам да я загубя. През повечето време не е тежка - дори и в трудни моменти. Освен това обичам и града. Тук съм израснал. Преди мен началник на полицията беше баща ми, а преди него - неговият баща. Това е нашият семеен бизнес и ние се справяме добре.

Страхотна реч. Бих гласувал за него, ако кандидатстваше за поста.

- Та, значи, вие сте закарали Джуд до Медуей - не си позволих забележката, че Джуд буквално е бил изхвърлен като скитник, - но той, предполагам, не е разбрал намека.

Морланд наду бузи.

- Започна да се обажда в кабинета ми по два-три пъти на ден и да пита дали има някакво развитие, обаче нямаше. Никой не бе виждал дъщеря му. Бяха му дали невярна информация. Но той не искаше да приеме това и дойде тук отново. Този път не ми оказа честта да ме посети, просто тръгна от къща на къща, чукаше по вратите и надничаше през прозорците. Естествено, заваляха телефонни обаждания от изплашени граждани, защото започваше да се стьмва. Имаше късмет, че не го гръмнаха. Прибрах го и през нощта го държах в килия. Казах му, че мога да го обвиня в нарушение на закона. По дяволите, накрая беше отишъл дори в гробището, половин час след мръкване, както онзи герой на Дикенс.

- Магуич 16 16 Герой от романа „Големите надежди “ - Бел. прев. - казах аз.

- Точно така.

- Какво е правил в гробището?

- Опитал се да влезе в черквата. Не ме питайте защо. Ние я държим заключена и посещенията са само по предварителна уговорка. Имали сме случаи на вандализъм в миналото. Знаете ли нещо за нашата черква?