Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Открих и още един странен факт. Въпреки че броят на военните ветерани бе, общо взето, пропорционален на големината на града, нито един от жителите му не бе загинал в служба на отечеството. Нито един. Всички се бяха прибрали благополучно по домовете си. Това изключително постижение бе тема на статия в „Мейн Сънди Телеграм“ от 1975 година, след завръщането на последния войник, служил във Виетнам. Късметът на града се приписваше на „силата на молитвите“ на пастора, преподобния Уоткин Уорънър. Неговият син, Майкъл Уорънър, бе настоящият пастор на града. Докато околните селища можеха да се похвалят с множество католически, баптистки, методистки и презвитериански молитвени домове, в Проспъръс имаше само една-единствена малка черква със странното название „Паството на Адам преди Ева и Ева преди Адам“ и Майкъл Уорънър очевидно бе пастирът тъкмо на това стадо.

И именно тук нещата ставаха наистина интересни: черквата на Проспъръс, която бе изградена от камък и едва ли побираше повече от двайсетина миряни, бе изцяло пренесена в Мейн от графство Нортъмбрия в Англия в началото на осемнайсети век. Всеки камък от нея бил грижливо маркиран, а положението му в сградата старателно отбелязано, преди да бъде натоварен като баласт на някой от корабите, превозили паството до Бриджпорт, Кънектикът, през 1703 година. Оттам пилигримите поели на север към Мейн и когато накрая, след няколко десетилетия, основали град Проспъръс, отново издигнали своята черква, която дотогава стояла на склад.

Причината, която ги накарала да напуснат Нортъмбрия и да вземат и черквата си със себе си, се свеждала до религиозни гонения. Паството, както се изяснило по-късно, било клон на сектата „Семейството на любовта“, или „Семейството“, която възникнала в Европа през шестнайсети век. Тя била известна с мистериозността и враждебността си към външни хора, достигаща дори до убийства, макар че последното твърдение може да е било просто злонамерена пропаганда срещу тях. Браковете не излизали от кръга на сектата, както и точното естество на изповядваната от нея вяра. Доколкото схванах, членовете ѝ били убедени, че Адът и Раят са съществували на Земята и че е имало време преди Адам и Ева. През седемнайсети век повечето членове на сектата се присъединили към квакерското движение, с изключение на малка група в Нортъмбрия, която отхвърлила формалното обвързване с квакерите или с когото и да било и продължила да изповядва своята вяра, въпреки усилията на крал Чарлз II да смаже сектантските църкви в Англия. Той разпоредил всички градски чиновници да бъдат членове на Англиканската църква, всички духовници да използват официалните англикански молитвеници и забранил всякакви нерегламентирани религиозни сбирки, на които присъстват повече от пет души, освен ако са членове на една фамилия. „Семейството“ било сред преследваните на това основание секти.

Обаче не било толкова лесно въпросната секта да бъде изкоренена. Нейните последователи се научили да се крият, като ставали членове на официалните църкви, но в същото време извършвали своите тайни богослужения. Тази игра на котка и мишка продължила и през най-тежките години на борбата със сектантството. И не им било особено трудно да заобикалят правилата за религиозните сбирки, тъй като браковете между родственици били общоприети.

През 1689 година парламентът в Лондон приел Закона за толерантността, който давал на сектантите правото да имат свои учители, проповедници и молитвени домове, но както изглежда, по онова време някои от „Семейството“ вече окончателно били взели решението да напуснат бреговете на Англия. Може би просто им е омръзнало да се крият и са загубили вяра във властите на собствената си страна. Единственият намек за по-дълбоко недоволство, на който се натъкнах, се съдържаше в обяснителните бележки към есето „Бягството на Запад: сектантските църкви и Божията милост в първите селища на Нова Англия“, където се казваше, че членовете на „Семейството“ били прогонени от Англия, защото вярванията им се доближавали до езичеството.

Това отговаряше на няколко пасажа от книгата на Юде за църковната архитектура, които изтъкваха, че черквите на тази секта се отличавали със своите барелефи, сред които имало множество мъжки глави, заобиколени от листа и клони, присъщи на традицията християнските сгради да се украсяват с древни символи на плодовитостта и природните сили. При старите храмове подобни декорации като правило били толерирани и дори най-радушно приемани. Били са нещо като мълчаливо признание на връзката между човека и земята в земеделските общества. Но по отношение на постройката, която накрая се бе озовала в Мейн, противниците на сектата бяха напълно единодушни, че главите са нещо повече от декоративен елемент: те са истинският обект на обожествяване, а християнските символи са попаднали сред украсата по случайност. Докато паркирах малко встрани от „Мейн Стрийт“, ми хрумна, че е странно религиозна секта, която се е укривала толкова дълго време, до такава степен да държи на една стара черква, че да я пренесе през Атлантическия океан. Може би все пак си заслужаваше да бъде видяна.