Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Брайън? - каза Хари. - Какво правиш тук?

- Баща ми научи, че може би имате нужда от помощ - отвърна той и блясъкът в очите му не се понрави на Хари. Никак не му се понрави. - Той смята, че трябва да поостана у вас седмица-две. Докато се справите със ситуацията, нали разбирате?

Чак тогава Хари забеляза калъфа с пушката. „Ремингтън“ 700 30-06. Виждал бе Брайън достатъчно често с нея.

Замръзна на място. Усети присъствието на Ерин зад гърба си и едва когато тя сложи ръка на рамото му, разбра, че трепери.

- Няма проблем, нали, господин Диксън? - каза Брайън и тонът му даваше да се разбере, че има само един правилен отговор на този въпрос.

- Не, изобщо няма проблем - отвърна Хари.

Отстъпи назад да направи път на Брайън. Момчето взе сака и пушката си и влезе. Поздрави Ерин с кимване и „Госпожо Диксън“ и вниманието му бе привлечено от храната на масата.

- Печено със зеленчуци - отбеляза той. - Мирише хубаво.

Ерин не откъсваше очи от Хари. Спогледаха се зад гърба на момчето - и двамата бяха разбрали.

- Ще ти покажа стаята, Брайън, а после може да дойдеш да хапнеш с нас - каза Ерин. - Има достатъчно за всички ни.

Хари я проследи с поглед, докато водеше госта по коридора към свободната стая. Когато се скриха от погледа му, зарови лице в дланите си и се облегна на стената отзад. Все още стоеше в същото положение, когато Ерин се върна. Тя го целуна по тила и се потопи в миризмата му.

- Беше права - прошепна той. - Обръщат се против нас.

- Какво ще правим?

Той отговори без колебание:

- Ще бягаме.

Вълкът беше в агония. Раната на крака му се влошаваше. В болката и страха си той се бе отдалечил твърде много от мястото, където бе ликвидирана неговата глутница, но сега се затрудняваше да изминава дори кратки разстояния. Някъде в дълбините на съзнанието си осъзнаваше, че той също умира. Усещаше го по постепенното надделяване на мрака над светлината, непрестанното потъмняване в края на зрителното му поле.

Вълкът се боеше от хората, плашеше се от звуците и миризмите, които издаваха, още помнеше касапницата, която бяха устроили на брега на реката. Ала там, където се събираха хората, имаше и храна. Принуден беше да рови в кофите и чувалите с отпадъци, но така се хранеше по-добре, отколкото през последните седмици. Успя дори да хване малко куче, което беше навлязло твърде навътре в гората. Докато разкъсваше гърлото му, чуваше виковете и подсвиркването на хората, но тялото на плячката беше достатъчно леко, за да го стисне в челюстите си и да го отнесе. Завлече го далеч от шума на преследвачите и го изяде, остави само кожата и малко кокали.

Но си остана гладен.

Вече бе нощ и носът му потрепваше. Усещаше дъх на разлагащо се месо. Стигна до мястото, където миризмата беше най-силна, и установи, че земята е мека и рохкава.

Забравил болката в ранения крак, вълкът започна да рови.

О, Боже, рече благородният рицар, дали това не е Зеленият параклис, където Сатаната прави своите среднощни гуляи ?

Сър Гауейн и Зеленият рицар 15 15 Sir Gawain and the Green Knight - рицарски роман от XIV в. с неизвестен автор, където главните герои са Сър Гауейн, рицар от кръглата маса на крал Артур, и Зеленият рицар, който според някои тълкувания е превъплъщение на Дявола. - Бел. прев.

Проспъръс изглеждаше както много други градчета в Мейн, с тази разлика, че те бяха разположени предимно в Нова Англия и благосъстоянието им се поддържаше от туристите, за които не беше проблем да похарчат петдесет долара за декоративни шамандури за кошовете за лов на омари. Но Проспъръс беше доста встрани от туристическите маршрути и за да останат платежоспособни, неговите търговци и предприемачи разчитаха на местната клиентела. Докато карах по „Мейн Стрийт“, ми правеха впечатление старинните улични лампи, грижливо поддържаните витрини и пълното отсъствие на нещо, което да напомня магазин от големите вериги. Двете кафенета бяха малки и старомодни, а аптеката изглеждаше толкова стара, че можеше да изпълнява и рецепти за лечение с пиявици. Пивницата бе имитация на бостънската „Джейкъб Уърт“ - чак до окачения над табелата стар часовник, а смесеният магазин в края на града можеше да бъде пренесен в деветнайсети век, без никой от тогавашните жители да го погледне с почуда.

Тази сутрин, преди да предприема пътешествието на северозапад, попрочетох това-онова за Проспъръс в библиотеката на Мейнското историческо дружество в Портланд. Почти 100% от гражданите му бяха собственици на своите жилища, а средната стойност на имотите в границите на града бе близо с 50% по-висока от тази в щата. Както и средните доходи на домакинствата и броят на хората с бакалавърска или по-висока образователна степен. Същевременно, ако Проспъръс имаше чернокожи жители, те се криеха много успешно, което се отнасяше също за азиатците, латиноамериканците и коренните жители на Америка. Ако статистическите данни бяха верни, между жителите на Проспъръс изобщо нямаше такива, които да са родени другаде. Любопитно бе, че броят на членовете на едно домакинство също бе много по-висок от средния за щата: близо четирима срещу 2,34 за щата. Изглежда, децата в Проспъръс предпочитаха да си остават вкъщи при мама и татко.