Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Вътрешността на сградата на общината, червеникавокафява каменна постройка от деветнайсети век с модерно разширение отзад, бе светла и чиста. Когато поисках да се срещна с началника на полицията, ми посочиха удобен стол и ми предложиха кафе, докато звъняха в офиса му. Кафето пристигна с курабийка върху салфетка. Ако останех достатъчно дълго, сигурно някой щеше да ми предложи възглавница и одеяло. Но аз предпочитах да запълня времето си, разглеждайки изгледите от Проспъръс от различни периоди, които украсяваха стените. Градът не се бе променил много през вековете. Имената на магазините оставаха предимно същите и само колите по улиците и облеклата на мъжете и жените от фотографиите създаваха известна представа за хода на времето.

Вдясно от мен се отвори врата и се появи мъж в униформа. Той бе по-висок от мен и по-широк в гърба и раменете, а старателно изгладената му тъмносиня риза бе разкопчана на врата, откривайки изумително бялата тениска отдолу. Косата му беше тъмнокестенява. Носеше бифокални очила без рамки и „Зиг Зауер“ на колана. Общо взето, имаше вид на счетоводител, който всяка вечер работи до късно. Само очите му разваляха впечатлението. Те бяха бледосиви, с цвета на зимно небе, предвещаващо сняг.

- Лукас Морланд - представи се той, докато се ръкуваше с мен. - Аз съм началникът на местната полиция.

- Чарли Паркър.

- Много се радвам да се запозная с вас, господин Паркър - каза той и изглеждаше искрен. - Чел съм много за вас. Виждам, че вече са ви поднесли кафе. Искате ли да ви долеят?

Отговорих, че кафето в чашата ми е напълно достатъчно, и той ме покани в кабинета си. Трудно бе да се определи цветът на стените, тъй като бяха покрити с толкова много дипломи и награди, че боята ставаше направо излишна. На бюрото му имаше различни снимки на тъмнокоса жена и две тъмнокоси момчета. Началник Морланд не присъстваше на нито една от тях. Питах се дали не е разведен. От друга страна, може би тъкмо той бе правил снимките. Имаше опасност да се превърна в един от онези, за които чашата е наполовина празна. Или по-празна.

Или пък изобщо не виждат чаша.

- Имате хубав град - казах.

- Той не е мой. Аз просто го пазя. Всички ние го пазим, всеки посвоему. Смятате да се преселите тук ли?

- Не мисля, че бих могъл да си позволя данъците.

- Опитайте да ги плащате с едната полицейска заплата.

- Може би тъкмо така се е зародил комунизмът. Гледайте да не ви чуят, че току-виж си потърсили нов полицейски началник.

Той се облегна назад и скръсти ръце. Забелязах, че има коремче. Това бе проблемът на спокойните градчета: в тях нямаше достатъчно работа, за да изгаряш калориите.

- О, тук имаме всякакви. Видяхте ли мотото на табелата, когато влязохте в града?

- Честно казано, не.

- Е, да, човек лесно може да я пропусне. Само една-единствена дума: Толерантност .

- Кратко и ясно.

Той погледна през прозореца и проследи с поглед върволицата деца от началното училище, които преминаваха отвън, всяко хванало се здраво с едната ръка за розово въже. Денят бе ясен, но студен, и децата бяха опаковани в толкова много дрехи, че бе невъзможно да се видят лицата им. След като малчуганите се скриха от погледа му и лично се увери, че нищо не им се е случило и нищо не ги заплашва, той отново насочи вниманието си към мен.

- Е, господин Паркър, с какво мога да ви помогна?

Подадох му снимка на Джуд, която бях намерил в Центъра за психично здраве в Портланд. Тя бе заснета на коледния обяд миналата година и Джуд, издокаран в светлокафяв костюм и бяла риза с гирлянд за елха вместо вратовръзка, се усмихваше. Някой педант навярно би отбелязал, че костюмът му е твърде светъл за сезона, но това едва ли би развълнувало Джуд.

- Питах се дали не сте виждали наскоро този човек в Проспъръс или пък дали той не е влизал в контакт с вашето управление - казах аз.

Морланд сбърчи нос и се вгледа във фотографията през долната част на своите бифокални очила.

- Да, спомням си го. Дойде тук да пита за дъщеря си. Името му беше... Започна да почуква с пръст по бюрото, опитвайки се да си го спомни.

- Джуд - каза накрая. - Точно така, казваше се Джуд. Когато го попитах дали това е първото или второто му име, той отговори, че било и едното, и другото. Неприятности ли има, или ви е наел? Честно казано, не ми приличаше на човек, който разполага с пари да наема частни детективи.

- Не, не ме е наел, а неприятностите му, каквито и да са били, вече свършиха.

- Мъртъв ли е?

- Беше намерен обесен в едно мазе в Портланд преди около седмица.