Джон Коннолли - Вълкът през зимата

И хората в Проспъръс живееха наистина прилично и в повечето случаи се държаха добре. Правеха дарения за бедните. Пазеха околната среда. Те не просто проявяваха търпимост към гейовете и лесбийките - направо ги приемаха с отворени обятия. Закостенели консерватори и радикални либерали - всички намираха своето място в Проспъръс. В замяна градът се радваше на благополучие.

Само дето от време на време се налагаше същият този град да побутне малко съдбата.

Но ако мъжът ѝ бе слушал по-внимателно онова, което се казваше в проповедите или в Библията, вместо да вади наслуки цитати от нея, може би щеше да си спомни втората част от онзи стих, който толкова обичаше да ѝ подхвърля, когато започваше да целува врата му късно нощем.

...но нека бъде не Моята воля, а Твоята.

Волята на града бе тази, която трябваше да се изпълнява.

- Трябва да поговорим за това - поде Ерин, когато седнаха на масата за ранна вечеря. Беше сготвила печено със зеленчуци, но до този момент и двамата само чоплеха храната в чиниите си.

- Няма за какво да говорим - каза Хари.

- Моля? - Погледът ѝ изразяваше пълно недоумение. - Да не си си загубил ума? Те искат от нас да отвлечем момиче. Ако не го направим, ще ни убият.

- Все ще се появи някаква възможност - каза Хари. Насили се да хапне от задушеното. Странно - или пък изобщо не беше странно?, - но откакто двамата с Морланд заровиха момичето, изпитваше нещо като отвращение към месото. Ядеше много сирене и филии хляб, намазани с фъстъчено масло. Вкусът на печеното бе толкова силен, че трябваше да положи големи усилия, за да не го изплюе обратно в чинията. Някак успя да го сдъвче достатъчно, за да може да го преглътне. Отдели зеленчуците и картофите от месото и продължи да яде тях.

- Няма да ни убият - каза. - Не могат. Градът е оцелял, защото не е посягал на своите. Съветът знае това. Ако ни убият, другите ще започнат да се страхуват, че може да дойде и техният ред. Съветът ще загуби контрол.

„Или ще го засили“, помисли си Ерин. Понякога беше необходимо да се даде пример, та останалите да не нарушават порядките, а онези в града - онези, които знаят, онези, които участват - да не си губят времето с хора, които застрашават настоящето и бъдещето на Проспъръс. Всички, които биха могли да изпитат някакво съчувствие към Диксънови, бяха все като тях - такива, които тайно се борят за своето оцеляване. Но беше напълно изключено тези хора да се обърнат срещу града, ако Диксънови изчезнат - не и преди началник Морланд и Хейли Кониър да застанат на собствения им праг и да поискат от тях да тръгнат на лов за млада жена. Младите мъже не вършат толкова добра работа, Проспъръс бе научил това много отдавна.

- Грешиш - каза Ерин. - Знаеш го.

Той не я погледна. Набоде половин картоф на вилицата и го натъпка в устата си.

- Какво искаш да направя?

- Трябва да кажем на някого.

- Не.

- Слушай...

- Не!

Тя се отдръпна от него. Хари рядко повишаваше тон - дори от радост и още по-малко от гняв. Това бе една от причините да го харесва толкова. Той приличаше на могъщо дърво: бурите можеха да го брулят, но не и да го изкоренят. Отрицателната страна на характера му бе склонността да не действа, а да реагира, и то само когато не му остане друга възможност. Сега бе изпаднал в ситуация, която винаги се беше надявал да избегне, и тъй като не знаеше как да се измъкне от нея, бе реагирал с инертност, съчетана със странна и неуместна вяра в късмета, и надеждата, че съветът може да промени своите намерения.

- Сам ще се справя с това - каза той.

Гласът му бе възвърнал обичайната си сила. Краткият изблик на гняв, приливът на енергия беше отминал и Ерин съжаляваше за това. Всичко друго беше за предпочитане пред тази апатия.

Преди да успее да продължи, някой почука на вратата. Не бяха чули да приближава кола, не бяха видели фарове.

Хари стана. Опита се да не мисли кой може да е отвън: Морланд, който иска отново да огледа мазето им, все още търсейки доказателства за начина, по който е избягало момичето; или Хейли Кониър, дошла да провери докъде са стигнали, да види дали са започнали да обикалят улиците.

Но не беше никой от двамата. Пред вратата стоеше синът на Люк Джоблин Брайън. В краката му имаше сак. Брайън беше на двайсет и шест или двайсет и седем години, ако си спомняше правилно, помагаше на баща си в товаренето и разтоварването и имаше сръчни ръце. Хари бе виждал изработени от Брайън мебели и бе впечатлен от тях. Но момчето не беше научено на ред и дисциплина. Не полагаше усилия да развива способностите си. Не искаше да стане дърводелец или майстор на мебели. Най-много от всичко обичаше да ловува, през сезона и извън него: всичко - от гарга до лос; каквото и да му се мернеше пред очите, за Брайън Джоблин бе удоволствие да се опита да го убие.