Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- По дяволите - прошепна. - Проклети храсти.

- Не - каза глас зад гърба му, - ти отиваш по дяволите, скапаняк такъв!

Бутилката от „Олд Кроу“ отново блесна на слънцето. Този път не се изтърколи, а се стовари върху черепа му.

Шейки дойде в съзнание, докато парамедикът промиваше раните му. По-късно щеше да научи, че шофьорът, който го беше открил да лежи на земята, бе влязъл в паркинга, за да обърне. Помислил го беше за мъртъв.

- Ще трябва да ви зашием - каза парамедикът.

Той и колегата му носеха сини найлонови ръкавици, които бяха изцапани с кръвта му. Шейки се опита да стане, но те го спряха.

- Оставате тук. Ние ще се погрижим за вас.

Шейки почувства, че държи нещо. Погледна и видя, че стиска в ръката си смачканите автобусни билети. Внимателно ги прибра в джоба на палтото си, а пръстите му докоснаха листа с телефонния номер на детектива.

- Имате ли някого, на когото можем да се обадим? - попита единият от парамедиците, те явно не бяха разбрали, че е бездомник. Изпрал бе дрехите си само ден преди това и докато ги бе чакал да изсъхнат, бе взел душ и се беше избръснал в „Амистад“.

- Да - каза Шейки и въпреки удара по главата издекламира номера на детектива по памет, преди отново да изгуби съзнание.

Когато пристигнах в медицинския център, лекарят бе извадил парчетата стъкло от черепа на Шейки и бе зашил раните му. Той беше замаян от лекото успокоително, което му бяха дали, но нямаше да го задържат за през нощта. Рентгеновият преглед не бе показал фрактури на черепа. Щеше да има само ужасно главоболие, а скалпът му изглеждаше като скърпен от Виктор Франкенщайн.

Той ми посочи безмълвно своите вещи, които бяха прибрани в найлонов плик. Сестрата ми каза, че преди да изпадне в несвяст зад склада, е настоявал парамедиците да приберат книгата. Тя също бе в плика.

- История на първите английски черкви ли? - рекох аз, размахвайки я пред Шейки, който лежеше на кушетката и едва държеше очите си отворени. - Трябва да призная, че съм изненадан.

Той преглътна с усилие и махна към гарафата с вода наблизо. Налях му и доближих чашата до устата му. Той едва отпи от нея и каза:

- Беше на един приятел.

- На Джуд ли?

Кимна, но явно главата го заболя от това, защото направи гримаса и не се опита да кимне отново. Каза:

- Палтото.

Пребърках джобовете на палтото му и накрая намерих автобусните билети и листчето с номера на моя телефон. Билетите бяха за две пътувания отиване и връщане Портланд - Бангор с автобусите на „Конкорд“ и още две, отново отиване и връщане, за автобусната линия „Сир Бъс“, свързваща Бангор с Арустък и районите между тях, този път от Бангор до Медуей в област Пенобскът.

- Откъде е взел парите за тези билети? - попитах. - От събрани преди това дългове ли?

- Предполагам - отвърна Шейки. - И от бутилки и бирени кутии.

Портландските бездомници, както повечето хора в тяхното положение, припечелваха по някоя и друга пара, като ровеха из боклуците за амбалаж. Вторнишките вечери бяха най-подходящи за тази дейност, тъй като отпадъците за рециклиране се приемаха в сряда.

- Той каза ли защо иска да отиде в Медуей?

- Не.

- Но сигурно е било свързано с дъщеря му?

- Да. През последните няколко седмици всичко бе свързано с дъщеря му.

Погледнах отново билетите. Медуей най-често се посещаваше заради лов, риболов, каране на снегомобили и ски, ала не можех да си представя Джуд отдаден на някое от тези занимания, независимо дали им беше сезонът, или не. Може би дъщеря му бе попаднала там, но по това време на годината в Медуей не се случваше нищо особено. Снегът скоро щеше да започне да се топи и след това щеше да има затишие чак докато започнеха да пристигат летните туристи. Разлистих книгата. Там имаше нещо, нещо, което ми убягваше. Люшкаше се на ръба на съзнанието ми. Мейн и английски черкви.

И тогава се сетих: град със стара черква, английска черква.

- Проспъръс - казах на глас и една от сестрите ме погледна учудено. - Но какво, по дяволите, би правил Джуд в Проспъръс?

На полицията не ѝ отне много време да открие Брайтбой. Той си бе купил половин галон джин „Колдуел“ и бе намерил тихо кътче в Бакстър Удс, където да го изпие. Дори не си бе направил труда да се избави от нещата, които бе взел от мазето на Джуд. След като му сложиха белезниците и го вкараха отзад в колата, Брайтбой им каза, без да го питат, че не съжалява, задето е ударил Шейки с празната бутилка от „Олд Кроу“.

- Бих го ударил и с пълна, ако можех да си я позволя.