Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Шейки беше научил, че през последните дни Брайтбой е бил в запой, и то в тежък запой. „Моухок 190“, „Грейн Алкъхол“ и бърбън „Олд Кроу“, бутилка след бутилка. И напълно в стила си, бе отказвал да сподели съдържанието на своя портативен бюфет с напитки. Ако беше го сторил, може би нямаше да има толкова много недоволно шушукане.

Шейки не го последва в приюта, остана да го чака на улицата, гризейки вчерашен геврек. Той беше стар познайник в повечето пекарни и кафенета на града и рядко излизаше от тях, без да тикнат в ръцете му нещо за ядене. Стараеше се да разпределя равномерно дните, в които ги посещава, и вече имаше установено седмично разписание: тази пекарна в понеделник сутрин, другата във вторник, третата в сряда... Свикнали бяха да го очакват и ако пропуснеше да отиде, при следващото му появяване го отрупваха с въпроси. Какво се е случило? Болен ли е бил? Добре ли е? Шейки винаги отговаряше честно. Никога не се правеше на болен, когато не е, и никога не лъжеше. Нямаше с какво друго да се похвали и затова за него бе особено важно да запази някакво подобие на чест и достойнство.

Брайтбой излезе след час. Шейки знаеше, че се е нахранил и е използвал тоалетната. Навярно имаше в джоба си половин геврек, завит в хартиена салфетка, или филия препечен хляб за по-късно. Почака го да се отдалечи на известно разстояние и чак тогава тръгна след него. Когато Брайтбой спря пред „Конгрес Скуеър Парк“ да приказва с жената, известна като Франи, той влезе в кафенето „Старбъкс“ отсреща и седна до прозореца. С увредената си ръка и дошлото с нея леко прегърбване се чувстваше като най-нелепия шпионин в света. Слон под прикритие не би изглеждал така подозрително. Имаше късмет, че следеше Брайтбой. Брайтбой беше тъп и погълнат от себе си. Почти не се различаваше от обикновените хора по своята неспособност да забелязва какво става около него.

Портланд се променяше. Старият „Истланд Хотел“ се ремонтираше от някаква голяма верига - Шейки бе престанал да брои множеството хотели и ресторанти, които никнеха като гъби в града през последните години - а както изглежда, част от стария търговски център „Конгрес Парк“ на „Конгрес Стрийт“ и „Хай Стрийт“ също щеше да бъде продадена на новите собственици. На ъгъла на „Конгрес Парк“ някога е имало „Дънкин Донътс“, където се събираха градските бездомници, но заведението вече отдавна го нямаше. Сградите, заемали това място през годините, понякога се струваха на Шейки не по-малко преходни от хората, които се събираха тук. На това място е имало пералня, аптека „Уолгрийнс“, „Конгрес Скуеър Хотел“, а малко по-рано и къща: една от цяла редица построени на калкан дървени сгради. Сега пространството бе заето от хлътнала в средата камара тухли и бетон и няколко лехи, в които хората като Брайтбой и Франи можеха да си вършат работата.

Срещата между двамата завърши с крясъци от страна на Франи, че ще го убие, в отговор на което Брайтбой се закани така да я фрасне, че да я прати на оня свят. Шейки му пожела успех. Франи беше на улицата от десет и повече години и дори не му се мислеше какво бе изтърпяла и преживяла през това време. Говореше се, че веднъж отхапала носа на мъж, който се опитал да я изнасили. Впоследствие това се приемаше за преувеличение: не му била отхапала целия нос, твърдяха хората, които разбират от тези работи, само хрущяла под носната кост. Шейки си помисли, че това трябва да й е отнело доста време, защото в устата ѝ нямаше повече от пет- шест зъба, за които си струва да се говори. Представи си я как държи онзи тип за ушите и глозга носа му с нащърбените си зъби. Картината го накара да потръпне.

Вървя след Брайтбой цели два часа, наблюдава го как търси монети в уличните телефони и около автоматите за таксуване на паркингите и как рови без желание в боклукчийските кофи за бутилки и кутии от безалкохолни напитки. На пресечката на „Конгрес Стрийт“ и „Диъринг Авеню“ зави по „Диъринг“ покрай дома за трезвеници на Скип Мърфи. Постоя известно време отпред, макар на Шейки да не му бе ясно защо. Там приемаха само хора, които работят на пълно работно време или студенти с някакви доходи. И най-вече приемаха само онези, които наистина искат да се поправят, а единственият шанс Брайтбой да се поправи, бе да умре. Може би познаваше някого вътре, в който случай за горкия нещастник би било най-добре да стои далече от него, защото ако някой се бе изкачил до последното ниво от дванайсетстепенната програма на „Анонимните алкохолици“, Брайтбой бе напълно способен да направи всичко по силите си, за да го смъкне на собственото си равнище. И това бе единствената причина, която би го накарала да сподели питието си с някого. Страдащият обича да има компания, а прокълнатият се нуждае от нея.