Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Слезе до вратата на мазето и извади от джоба си швейцарския войнишки нож. Той бе една от най-ценните вещи, които притежаваше, затова се грижеше добре за него. Имаше едно острие, което поддържаше особено остро и което сега използва, за да издълбае два знака в каменния зид до вратата. Първият бе четириъгълник с точка в средата - символа за опасност от старата азбука на скитниците. Вторият беше диагонална линия, пресечена по средата от втора по-къса, почти перпендикулярна: предупреждение да стоиш настрана.

Прекара остатъка от нощта в задаване на въпроси. Задаваше ги внимателно и дискретно и се обръщаше само към хората, на които имаше доверие, онези, които знаеше, че няма да го излъжат или да го предадат. Отне му известно време, докато реши какво да направи. Отговорът, който изкристализира в съзнанието му, бе да говори с детектива. Някой бе взел парите на Джуд и съдържанието на раницата му. Не беше изключено да са били хората, отнели живота му, но не изглеждаше вероятно те да са се обадили по-късно в полицията. Нито биха взели парите, ако са искали смъртта му да изглежда като самоубийство. Така или иначе, от наученото ставаше ясно, че Джуд е бил мъртъв от един или повече дни, преди тялото му да бъде открито.

Всичко това му говореше, че онзи, който бе съобщил за убийството, най-вероятно е същият, който е взел парите и е претършувал нещата на Джуд, и Шейки изобщо не би се учудил, ако е бил някой от техните хора, човек от улицата. Някой градски бездомник или се беше натъкнал случайно на мястото, където е нощувал Джуд, или по-вероятно го беше търсил. Разчуло се беше: Джуд си събираше раздадените заеми. Трябваха му пари. Неизвестният може да го бе търсил, за да плати дълга си, но на улицата имаше и такива, които не биха се посвенили да го преследват, за да откраднат онова, което е успял да събере. Ала това бе без значение: очевидно някой го бе намерил да виси в онова мазе и бе откраднал парите и вещите му в сянката на неговия труп.

Шейки знаеше много добре, че 127 долара са много пари за човек, който се опитва да преживява с няколко долара на ден. Инстинктът му би бил да празнува: пиячка или може би нещо по-силно; и храна - купена, не от кофите за боклук. Алкохолът и наркотиците правеха хората невнимателни. Биха плъзнали слухове, че някой от техните хора е ударил кьоравото.

Когато се върна при палатката си в „Бак Коув Парк“, Шейки вече разполагаше с име.

Брайтбой.

На другата сутрин Шейки не се нареди на опашката за закуска в приюта. Стоеше встрани и опипваше бележката в джоба си. Тя бе забодена на дъската за съобщения на „Пребъл Стрийт“. Детективът искаше да говори с него. Запомнил бе номера, но още пазеше бележката за всеки случай. Знаеше, че годините на улицата са размътили мозъка му. Случваше се понякога да погледне часовника, да види стрелките, сочещи цифрите, и да не може да каже колко е часът. Или да влезе в магазин, където на табелките е написано ясно колко струва опаковка от шест бири или бутилка друг алкохол, да държи в ръката си сумата, необходима за плащането, и да не може да направи връзка между цената и парите, които има.

Сега, докато се спотайваше в един вход на „Къмбърланд Авеню“, Шейки продължаваше да си повтаря номера на джиесема. Мислил бе да се обади на детектива и да му каже какво бе научил, но искаше да е сигурен. Искаше да му представи солидни доказателства. Искаше да се докаже - заради самия себе си и заради Джуд, затова стоеше в сенките и наблюдаваше как бездомниците като него се събират за закуската.

Не му отне много време да открие Брайтбой. Той пристигна малко преди осем, с раницата на гърба. Острият поглед на Шейки бе привлечен от обувките му. Те бяха кафяви боти „Тимбърланд“ , по-хубави от онези, които носеше обикновено. Възможно беше да ги е намерил, но от друга страна, бяха покупка от „Гудуил“, която дори малоумник като Брайтбой би побързал да направи, докато има пари в джоба си. Чифт хубави обувки могат да държат краката ти сухи и топли и да направят дните, прекарвани в обикаляне по улиците, малко по-леки. Брайтбой разменяше поздрави с хората, които познава, но повечето време стоеше сам. Той открай време бе единак, отчасти по собствен избор, но също така и защото не можеше да му се има доверие. Имаше хора, при които можеш да оставиш раницата си и да си сигурен, че ще бъде добре пазена, че съдържанието ѝ няма да бъде преровено, а ценните неща - чорапи, бельо, десертчета, отварачка за консерви, манерка - откраднати. Брайтбой не беше от тях и често бе ял бой заради крадливостта си.