Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Малко - отвърнах. - Понякога му давах пари, ако ми трябваше човек, който да наблюдава известно време кола или някой адрес. Той никога не ме разочарова.

- Беше умен мъж, а също така и добър - каза Стивън. - Така и не можах да разбера как е стигнал до това положение. За някои от мъжете и жените тук ми е ясно. Има траектория, която може да се проследи. Но не и в случая на господин Джуд. Най-многото, което мога да кажа, е, че в машинарията е имало слаб болт и когато той се е счупил, целият механизъм е спрял.

- Вие случайно да не следвате инженерство?

Стивън за пръв път се усмихна.

- Човек се познава по метафорите му.

- Звучите така, сякаш сте харесвали Джуд.

- Да, харесвах го. Макар и потънал в собствените си грижи, той винаги намираше време за другите. Опитвах се да взимам пример от него, като на свой ред и аз му помагах.

- За дъщеря му ли говорите?

- Да, за Ани. Един вид я държах под око вместо него.

- Така ли?

- Заради моята работа в този приют имах възможност да разговарям с други, които се занимават със същото. От време на време звънях в „Тендър Хаус“ в Бангор, където живееше Ани, за да успокоявам господин Джуд, че тя е добре. Когато изчезна, аз...

Замълча.

- Почувствахте се виновен?

Той кимна, но не каза нищо.

- Джуд направи ли нещо, за да ви накара да вярвате, че и той мисли така?

- Не, никога. Не му беше в природата. Но от това не ми ставаше по-леко. Не се чувствах по-малко виновен.

Стивън явно беше добро момче, но егоцентризмът на младостта не му бе чужд. Светът се въртеше около него и следователно трябваше да има силата да го промени. И както често се случва с младите хора, приемаше чуждата болка като своя, макар и сякаш от най-благородни подбуди. Времето и възрастта щяха да го променят; ако това не се случи, той нямаше да работи още дълго в кухни за безплатна храна и приюти. Безсилието щеше да го надвие и да го принуди да напусне. Щеше да обвинява за това другите, но грешката щеше да си е негова.

Благодарих му и му оставих номера на мобилния си телефон, просто за всеки случай, ако не успея да намеря Шейки или Шейки накрая все пак реши да отиде в приюта. Стивън обеща да остави бележка за доброволците на закуската и обяда, за да ми съобщят, ако Шейки отиде да се храни там на другия ден.

Използвах тоалетната, преди да си тръгна, за да съм сигурен, че пикочният ми мехур няма да се пръсне накъде по пътя между приюта и Бак Коув. Пред единия от умивалниците стоеше възрастен мъж, разсъблечен до кръста. Бялата му коса висеше покрай раменете и тялото му ми напомни за снимките на измъчения, покрит с белези торс на Джуд, досущ като средновековно изображение на Христос след свалянето от кръста.

- Как е? - казах аз.

- Като в сбъднат сън - отвърна старецът. Бръснеше се със самобръсначка за еднократно ползване. Свали последната пяна от бузата си, наплиска с вода лицето си и потърка кожата, за да провери дали е достатъчно гладка. - Да имаш афтършейв?

- Имам, но не го нося със себе си - отвърнах. - Защо, среща ли имаш?

- Не съм ходил на среща, откакто Никсън беше президент.

- Още едно нещо, в което може да бъде обвинен: че е съсипал любовния ти живот.

- Той беше негодник, но на този фронт нямах нужда от помощ.

Измих си ръцете и ги избърсах с книжна кърпа. Имах пари в джоба, но не ми се искаше да обиждам стареца. После реших, че все пак ще е по-добре да нараня чувствата му. Оставих една десетачка на умивалника до него. Той я погледна така, сякаш Александър Хамилтън щеше да го ухапе, ако посегне към нея; или пък че аз ще поискам от него да ме ухапе като част от някаква извратена сексуална игра.

- За какво е това? - попита.

- За афтършейв.

Той протегна ръка и взе десетачката.

- Винаги съм харесвал „Олд Спайс“.

- Баща ми използваше „Олд Спайс“.

- Ако нещо се задържи толкова дълго, значи е хубаво.

- Амин. Грижи се за себе си.

- Непременно - отвърна той. - И, хей?

Обърнах се.

- Благодаря.

Да си бездомник, е работа на пълен работен ден. Да си беден, е работа на пълен работен ден. Онези, които роптаят, че хората в неравностойно положение не се и опитват да търсят работа, не разбират това. Бездомниците вече си имат работа и тази работа е да оцеляват. Трябва да се нареждаш рано на опашката за храна и още по-рано за място, където да пренощуваш. Мъкнеш вещите си на гръб и когато те се износят, прекарваш времето си в ровене из отпадъците, за да търсиш нещо, с което да ги замениш. Само толкова енергия имаш, защото храната, с която зареждаш тялото си, е само толкова. През повечето време си уморен и сърдит, и дрехите ти са мокри. Ако ченгетата те намерят да спиш на улицата, гонят те оттам. Ако ти провърви, ще те закарат в някой приют, но ако няма свободни легла или дюшеци на пода, тогава си принуден да спиш седнал на пластмасов стол в някоя чакалня и всички лампи ще светят, защото така изисква правилникът за противопожарната безопасност, и затова отново излизаш на улицата, където можеш поне да легнеш на тъмно и ако имаш късмет, да поспиш. Всеки ден е като предишния и с всеки ден ставаш малко по-стар и малко поуморен.