Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Тя стана.

- Знаеш как да ме намериш. Ще се радвам пак да поговорим, ако научиш нещо.

- Дадено - отвърнах аз.

Тя си тръгна, после се обърна за миг и каза:

- Приятно ми беше да те видя отново.

- И на мен.

Гледах след нея, докато се отдалечаваше. Няколко други мъже също.

По дяволите.

Морланд бе седнал от едната страна на кухненската маса, Хейли Кониър вдясно от него. Хари и Ерин седяха от другата страна, срещу тях. Диксънови никога не бяха посрещали в своя дом Хейли. Никъде не бяха разговаряли с нея. Нито пък бяха стъпвали в нейната къща. Чували бяха, че тя е красива и подредена, макар и мрачна. Ерин знаеше, че нейният дом не е нещо особено, но тайно се радваше, че поне не бе лишен от приветливост. Кухнята беше светла, а дневната, която бе свързана с нея, дори още по-светла. Ала сега върху всичко беше надвиснала сянка. Хейли Кониър сякаш бе донесла нощта със себе си.

- Имате хубав дом - каза тя с маниер на човек, който е изненадан какво могат да постигнат малките хора, като цепят стотинката, но все пак не би искал да живее като тях.

- Благодаря - отвърна Ерин.

Беше направила кафе. Имаше смътен спомен, че Хейли Кониър предпочита чай, но нарочно не ѝ беше предложила. Дори не бе сигурна, че в къщата има чай. Ако имаше, той бе толкова стар, че никой не би пожелал да го пие.

- Забелязах, че боята на прозорците ви се лющи - каза Морланд. - Трябва да направите нещо, преди да е станало още по-зле.

Усмивката на Хари не трепна. Това беше тест. Сега всичко бе тест и единственото, което бе от значение, бе да не се провалиш.

- Чаках да мине зимата - каза той. - Трудно е да боядисваш рамка на прозорец, когато ръцете ти треперят от студ. Рискуваш накрая да се сдобиеш с прозорци, през които не се вижда много добре.

Морланд нямаше намерение да се задоволи с този отговор.

- Можеше да се погрижиш за това миналото лято.

На Хари му ставаше трудно да се усмихва.

- Миналото лято бях зает.

- Така ли?

- Така.

- И с какво?

- С печелене на прехраната. Това разпит ли е, началник?

Хейли Кониър се намеси:

- Просто се тревожим за теб, Хари. С тази стагнация в икономиката и начина, по който се отразява на строителството, ти си по -... уязвим от повечето хора. Бизнеси като твоя сигурно страдат.

- Справяме се - каза Ерин. Нямаше да позволи тези двамата да поставят натясно мъжа ѝ. - Хари работи много.

- Сигурна съм в това. - Кониър сви устни, след което извади от паметта си подобие на загрижено изражение. - Нали разбирате, работата на съвета е да пази града, а най-добрият начин да правим това е като пазим хората на града.

Не гледаше Хари. Погледът ѝ бе прикован в Ерин. Говореше на Ерин като на бавноразвиващо се дете. Предизвикваше я, също както Морланд бе предизвиквал Хари. Те искаха реакция. Искаха гняв.

Искаха оправдание.

- Разбирам това, Хейли - каза Ерин. Не позволи дори капка сарказъм да пропълзи в привидната ѝ искреност.

- Това е хубаво. Тъкмо затова помолих началник Морланд да се поинтересува как вървят работите ви, просто за да сме сигурни, че при вас всичко е наред.

Този път Ерин не успя да скрие гнева си.

- Какво?

Хари сложи ръка на рамото ѝ и се облегна на нея, така че тя да почувства тежестта му.

Спокойно, спокойно.

- Бихте ли ми обяснили какво означава това? - каза Хари.

- Означава - отвърна Морланд, - че говорих с някои от твоите доставчици и някои от подизпълнителите ти. Означава, че през последните няколко седмици те следях, когато бях в настроение. Означава, че се срещнах с Алън Дантри от банката и с него проведохме поверителен разговор за твоите сметки.

Хари не се сдържа и затвори за миг очи. Толкова много се бе старал, но бе подценил Морланд и Хейли Кониър, и съвета. Той не бе първият, опитал се да скрие своите затруднения, и нямаше да бъде последният. Трябваше да се досети, че в течение на столетията градът се е научил да открива слабостта, а той се беше разкрил, като бе поискал онзи заем от градския фонд. Може би заради икономиката просто бяха следили по-зорко за необичайни прояви, за странности в поведението. Толкова много хора оцеляваха трудно в сегашния климат. И тъкмо заради това съветът бе преминал към действие. Тъкмо заради това бяха отвлекли момичето.

- Това са си наши лични работи - каза Ерин, но гласът ѝ прозвуча неуверено дори в собствените ѝ уши. В Проспъръс нищо не беше лично, не и в истинския смисъл на тази дума.

- Но какво става, когато личните затруднения се отразяват на всички? - каза Хейли, продължавайки да говори с този влудяващ, разумен, лукав, покровителствен тон. Господи, как я мразеше Ерин. Все едно че от очите ѝ бяха махнати катаракти и старите лещи бяха заменени с нови и чисти. Видя града, какъвто бе в действителност, видя го в цялата му порочност, корист и лудост. Мозъците им бяха промивани, обработвани в продължение на векове да приемат определен вид поведение, но Ерин и Хари бяха разбрали, че не могат повече да бъдат част от това едва когато то се беше изсипало пред вратата им под формата на момичето. Разбрали бяха, че момичето не е добро решение, но още не бяха достатъчно смели сами да направят последната крачка и се бяха надявали друг да я направи вместо тях. Момичето да отиде в полицията, да разкаже своята история и те да дойдат.