Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Какво би купил с тях? - каза Никс. - Два часа?

- Щях да му направя отстъпка.

- Дори и така да е.

- Да.

Никс отпи още глътка от бирата си.

- Е, има вероятност човекът, който е преспал онази нощ в мазето и е претършувал вещите на Джуд, да е взел и парите му. Обаче не мисля, че би си направил труда да го представи като самоубийство. Един бездомник по-скоро би използвал юмруците си или бръснач. Не би било много трудно да се справи с Джуд. Той не беше особено силен.

- Това все пак не обяснява защо човек, който си е направил труда да събере дължимите му пари и който е загрижен за дъщеря си, ще сложи край на живота си в едно мазе и ще я изостави в беда. И както сам отбеляза, Джуд не беше особено силен. Един порив на вятъра можеше да го вдигне от улицата. Някой едър мъж или двама едри мъже са могли да го държат достатъчно дълго, за да го качат на стол, да сложат примката на врата му и да ритнат стола изпод краката му. Биха оставили белези по тялото му, предполагам. Няма как да няма такива.

Сега мислех на глас. Мейси остави бирата си недопита.

- Имаш ли малко време? - попита ме тя.

- Да.

- Искаш ли да отидеш до „Роузи“, ще дойда там да изпием по още едно. Преди това трябва да прибера едно пране.

Никс предпочете да остане в „Ръски“ за още една бира. Прояви достатъчно съобразителност да не се влачи с нас, независимо от историята между Мейси и мен. Ако тя реши да сподели с частен детектив нещо повече за смъртта на Джуд, това си бе нейна работа. Той не искаше, нито чувстваше нужда да знае.

Обаче му платих пиенето, плюс едно за из път. Той въздъхна театрално, когато си тръгнах, и каза:

- Обзалагам се, че дори няма да се обадиш. Чувствам се така... използван .

Хари и Ерин Диксън бяха потънали в разговор, когато чуха колата да приближава.

- Трябва да заминем - каза Ерин.

- И къде да отидем? - отвърна Хари.

- Не знам. Където и да е. Можем да обещаем, че няма да кажем нищо, ако ни пуснат да си отидем и не ни преследват.

Хари се помъчи да не се разсмее, но не можа да се спре. Идеята, че Проспъръс е оцелял толкова време, като е позволявал на онези, които са се чувствали притеснени от неговите закони, просто да го напуснат, бе невероятно абсурдна. Тъкмо Ерин би трябвало да знае това. Те бяха преследвали баща ѝ Чарли Хътън с години и никога не се бяха отказали. Хътън бе умен и му бе провървяло. Освен това бе работил като касиер в банката, така че не си бе тръгнал с празни джобове, защото, преди да избяга, бе откраднал градския таен фонд. Парите му бяха купили време и известно пространство за маневриране. Позволили му бяха да се уреди с нова самоличност и нов живот, но Хари бе сигурен, че е прекарвал дните си в страх от всяко почукване на вратата и в следене на лицата по улицата за поглед, който ще се задържи твърде дълго върху него.

Чарли не се бе страхувал, че ще пратят полицията по дирите му. Проспъръс не действаше по този начин. Така или иначе, парите, които беше откраднал, официално не съществуваха и фондът бе използван за цели, за които бе по-добре полицията да не знае. Онова, което Хари бе помнил винаги, бе, че бащата на Ерин никога не бе проговорил. Могъл бе да отиде в полицията и да опита да обясни какво представлява Проспъръс, но то бе толкова фантастично, че би рискувал да го вземат за невменяем. Дори ако бяха решили да му повярват, нямаше трупове, които да им посочи, нямаше плитки гробове, които да разкопаят, и кости, които да ексхумират. Хари се питаше колко ли надълбоко трябваше да се рови, за да бъдат открити жертвите на Проспъръс, ако от тях изобщо бе останало нещо. Всеки, който ги търси, би се отказал много преди да удари за пръв път на камък, а някои от телата навярно лежаха дори по-надълбоко. И освен това оставаше фактът, че тези неща се случваха не по-често от веднъж на двайсет-трийсет години и отговорните пазеха тайната за себе си. Би било почти невъзможно да се открие някаква закономерност и имената на отвлечените се забравяха още щом изчезнеха под земята. В много от случаите те въобще не се знаеха.

Но имаше още една вероятна причина за мълчанието на Чарли, по-дълбока причина: той бе обвързан с Проспъръс, а не е лесно да се откажеш от лоялността си към толкова стар и толкова странен град. Останал му беше верен дори когато бе правил всичко по силите си, за да избяга колкото може по-надалече, защото въпреки нежеланието си да участва повече във всичко това, не е можел да каже истината за него.

Но градът си беше направил изводите от случилото се с Чарли и бе взел мерки то да не се повтаря толкова лесно. Жителите биваха наблюдавани отблизо под претекст, че се полагат грижи за тяхното благополучие, сплотявани бяха чрез бракове, чрез семейни и делови връзки, чрез страх.