Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Искаш да бъдеш като баща си ли? - каза Хари, когато смехът му секна. Не му харесваше обезпокоително истеричната нотка, която бе прозвучала в него. - Искаш да бъдеш преследвана цял живот?

- Не - каза тя тихо. - Но не искам и да оставам тук.

Ала Хари не я слушаше. Той вече беше в списъка.

- При това баща ти имаше пари. Ние нямаме нищо. Нима мислиш, че те не наблюдават как харчим, как се движат депозитите и тегленията от сметките ни? Те знаят , или най-малкото подозират. Ние сме уязвими, а това означава, че те са загрижени как ще постъпим. Не, нямаме избор. Трябва да изчакаме това да свърши. Трябва да се надяваме, че положението ни ще се подобри. Когато се подобри, можем да започнем да заделяме пари настрани. Можем да планираме, както навярно е правил и Чарли. Човек не напуска Проспъръс, когато му скимне. Не...

И тогава се чу шумът от колата. Фарове осветиха къщата и думите заседнаха в гърлото на Хари Диксън.

Бар „Роузи“ не бе много по-различен от „Ръски“, но шансовете да намериш място в „Роузи“ бяха по-големи - просто защото там имаше повече столове. Не ми се пиеше още бира, затова си поръчах кафе и започнах да наблюдавам преминаващите по „Фор Стрийт“ коли. Свиреше музика - някаква песен, която ми се стори позната, нещо за океани от милосърдие и нежелани изгнания. Докато чаках, се обадих на Рейчъл, а тя даде телефона на Сам. Побъбрихме малко за събитията в училището, които май бяха свързани главно с рисуване и много кавги с момче на име Хари.

- Майка му и баща му са го кръстили на Хари Потър - обясни ми Сам. Ако се съдеше по тона ѝ, тя май не одобряваше това. Цяло поколение възрастни, маскирали се като магьосници, когато им е било време да проявяват повече разум, сега като че ли се чувстваха длъжни да натрапват на потомците си странни идеи. Аз не харесвах магьосниците. Магьосниците бяха онези, които биват прегазвани от коли, без някой да обърне внимание на това или да се разтревожи за нещо повече от щетите по превозното средство, които и без това най-често са минимални, защото магьосниците, изглежда, са по-леки от другите хора.

- Той рисува на челото си светкавица - каза Сам.

- Така ли? - учудих се аз.

- Казва, че е истинска, но тя се изтрива, когато я търкаш силно.

Реших да не питам как е разбрала това, макар да бях почти сигурен, че както и да го е открила, момчето на име Хари е участвало в експеримента против волята си. Разговорът премина към пътуването до Флорида, което щяха да предприемат заедно с Рейчъл през следващия уикенд, за да гостуват на родителите на Рейчъл в тяхната нова къща за зимни почивки. Сам ме информира, че Джеф, приятелят на майка ѝ в момента, също щял да пътува с тях.

- О - казах аз, стараейки се да запазя възможно най-неутрален тон. Не харесвах Джеф, но това бе без значение. Джеф се харесваше и за двама ни.

- Татко! - каза Сам. - Няма нужда да се преструваш, че ти е мъчно.

Боже.

- Сигурна ли си, че си само в началното училище? И не следваш допълнително психология?

- Мама познава психотагията.

- Да, така е. - Не дотолкова, че да престане да се среща с глупаци като Джеф, но да решаваш проблемите на другите често беше по-лесно, отколкото да се оправяш със своите. Замислих се дали да не споделя това прозрение с Рейчъл, но реших да не го правя. Може би най-сетне започвах да проумявам, че е по-добре да си спестяваш излишните рискове. - Дай ми пак майка ти. Ще се видим, когато се върнеш.

- Чао. Обичам те - каза Сам и ми стана малко мъчно.

- Чао, захарче. И аз те обичам.

Побъбрих с Рейчъл още минута-две. Стори ми се щастлива. Това бе хубаво. Исках да е щастлива. Ако тя беше щастлива, и Сам щеше да е щастлива. Само че ми се искаше да е щастлива с някого другиго, а не с Джеф. Тази връзка се отразяваше зле на добрия ѝ вкус. Но пък имаше хора, които биха казали същото и за времето, което бе прекарала с мен.

- Какво работиш? - попита Рейчъл.

- Нищо особено - отвърнах аз. - Призовки. Прегрешили съпрузи.

- Само това ли? Няма да те държи задълго далеч от неприятностите.

- Е, и с онази история около бездомника. Обесил се е и не мога да разбера защо.

- Обзалагам се, че не ти е платил предварително.

- Знаеш ли, странно е, че ми казваш това, но може би някой в този град е взел парите, с които е щял да ми плати.

- Нужно ли е да ти казвам да внимаваш?

- Не, но това винаги помага.

- Съмнявам се, но заради дъщеря ти...

- Ще внимавам.

- В бар ли си?

- „Роузи“.

- А, среща?

Мейси пристигна. В едната ръка държеше фотокопирани страници, в другата -чаша. И тя като мен си бе взела кафе.