Джон Коннолли - Вълкът през зимата

И после какво? Момичето можеше да им даде описание на Уолтър и Биатрикс, на Хари и Ерин. И четиримата щяха да бъдат разпитани, но Уолтър и Биатрикс нямаше да се пречупят на разпита. Те бяха отговорни за намирането и отвличането на двете последни момичета, но вече бяха на преклонна възраст, бяха не по-малко лоялни към града от Хейли Кониър и едва ли щяха да се обърнат против него в последните години от живота си. В най-добрия случай щеше да е тяхната дума срещу думата на Хари и Ерин.

Те ни заплашиха. Казаха ни да им намерим момиче или ще запалят къщата ни. Ние сме стари. Изплашени бяхме. Не знаехме какво искат да правят с момичето. Не попитахме...

А Хейли Кониър, а съветниците, а Морланд? Ами, нямаше да има нищо, което да ги свързва с момичето, нищо друго освен думата на Хари и Ерин Диксън, които са го държали оковано в мазето си, преди да оставят вратата отключена, и може да са го сторили само защото са загубили куража да продължат онова, което са планирали да направят с него, каквото и да е било то. Така че срещу тях можеха да бъдат повдигнати обвинения в отвличане и насилствено задържане, криминални престъпления от първа или втора степен, зависи дали обвинението ще приеме, че са освободили жертвата по собствена воля - жива, на безопасно място и без сериозни физически наранявания.

Разликата беше между десет и трийсет години зад решетките, но при всяко положение щеше да е повече от времето, което някой от двамата бе готов да прекара в килия.

Все пак имаше вероятност, слаба наистина, някой и да повярва на историята им.

Не, такава вероятност съществуваше само във въображението му.

- Хари? Ерин? Слушате ли ни?

Говореше Морланд.

Ерин погледна съпруга си. Знаеше, че мислите им текат в еднаква посока.

Ами ако, ами ако...

- Да - каза Хари. - Слушаме ви.

- Имате финансови затруднения - много по-сериозни, отколкото сте пожелали да споделите с Бен, когато сте поискали заема. Опитали сте да ги скриете от нас.

Нямаше смисъл да отричат.

- Да, така е.

- Защо?

- Защото се срамувахме.

- Това ли е всичко?

- Не. Освен това се страхувахме.

- Страхували сте се? От какво?

Вече нямаше връщане назад.

- Бояхме се, че градът ще се обърне срещу нас.

Тук отново взе думата Хейли Кониър.

- Градът не се обръща срещу собствените си хора, Хари. Той ги пази. Това е причината за съществуването му. Как можа да се усъмниш?

Хари стисна основата на носа си с палеца и показалеца на дясната ръка.

Усещаше наближаващия пристъп на мигрена.

- Не знам - каза той. - При всичко, което се случваше, при всичките ни проблеми...

- Загубили сте вяра.

- Да, Хейли, струва ми се, че е така.

Кониър се надвеси над масата. Дъхът ѝ миришеше на ментови бонбони и смърт.

- Пуснахте ли момичето да си отиде? - попита тя.

- Не - отговори Хари.

- Погледни ме в очите и ми кажи истината.

Хари махна ръката от носа си и така се втренчи в нея, че я накара първа да отклони поглед.

- Не, не сме пуснали момичето да си отиде.

Тя не искаше да му повярва. Виждаше се. Също както Морланд, и тя си имаше своите подозрения, ала не можеше да ги докаже, а градът нямаше да й позволи да предприеме нещо срещу тях без доказателства.

- Добре тогава - каза тя. - Въпросът е какво ще правим оттук насетне. Ще трябва да си платите за грешката, и двамата.

Болката вече пулсираше в главата на Хари, а заедно с нея дойде и повдигането. Знаеше какво ще последва. Знаеше го още от мига, когато Морланд пристигна пред къщата им с тялото на момичето в багажника на колата. Искаше му се да им каже за сънищата, които сънуваше, но се овладя. Не бе казал за тях дори на жена си. В тези сънища момичето не беше мъртво. Закопали я бяха в гроба жива, защото мъртвите момичета не отварят очи. Беше жива и драскаше по найлона под земята, и някак си бе успяла да го разкъса, да мине през него и да разрови пръстта, само че когато бе излязла от гроба, наистина беше мъртва. Тя бе преобразена, беше призрак и когато отваряше уста, бълваше мрак и нощта около нея ставаше още по-тъмна.

- Какво искате да направим? - попита Хари, но само защото това се очакваше от него. Все едно, че четеше текст от сценарий.

Хейли Кониър потупа ръката му. И той с огромно усилие се сдържа да не се дръпне от докосването ѝ.

- Намерете ни друго момиче - каза Кониър. - И то бързо.

Стигнах в кухнята за безплатна храна на „Пребъл Стрийт“ тъкмо когато сервирането на вечерята приключваше. Към нея ме бе насочила жена на име Ивадни Брайън-Паркинс, която работеше в Центъра за психично здраве и социално подпомагане на „Конгрес Стрийт“. Шейки ми бе дал нейното име като човек за връзка с него, но тя не го бе виждала от два дни и предполагаше, че може би ще отиде на „Пребъл Стрийт“ да хапне нещо.