Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Брайтбой продължи нататък, а Шейки вървеше по петите му и накрая двамата стигнаха до скривалището, където Брайтбой държеше нещата, които не можеше или не искаше да носи със себе си. Някои използваха колички за пазаруване, но те най-често бяха от хората, които опитват да спечелят нещо допълнително, като ровят в кофите. Брайтбой не беше от тях. Скрил бе всичко, което заслужава да бъде запазено, зад един склад на „Сейнт Джон Стрийт“, в храстите до контейнер за смет, който изглеждаше така, сякаш не е бил изпразван, откакто е открита пластмасата. Когато Шейки се появи иззад ъгъла, Брайтбой се беше навел над храстите и бе така погълнат от онова, което вършеше, че не чу стъпките му.

- Здрасти - каза Шейки.

Брайтбой клечеше с гръб към него. Погледна го през рамо, но не понечи да се изправи. Дясната му ръка търсеше нещо в храстите.

- Здрасти - отвърна той, докато ръката му продължаваше да шари наоколо. Шейки разбра, че е намерил каквото търси, когато на лицето му се появи усмивка. Брайтбой извади ръката си и на слънцето блесна стъкло. Опита се да се изправи, но Шейки бе далеч по-бърз от него. Някои хора може да го наричаха зад гърба му „сакатия“, но той съвсем не беше такъв. Левият му крак бе изпънат напред, десният описа широка дъга, изравни се с левия и го задмина. Върхът на ботуша му улучи Брайтбой в слепоочието. Той изкряска веднъж и се строполи настрани. Празната бутилка от „Олд Кроу“ падна от ръката му и се търкулна на земята. Шейки го ритна

още веднъж за по-сигурно, а и защото искаше. Никога не бе харесвал Брайтбой. Джуд също не бе изпитвал топли чувства към него, макар че личните му нравствени принципи не му позволяваха да му обръща гръб. Отношението на Джуд към Брайтбой бе доказателство за Шейки, че покойният му приятел не е бил безгрешен.

Този път Шейки нанесе кос удар по брадичката. Брайтбой запълзя настрани, а Шейки го довърши с ритник отзад в слабините. Брайтбой спря да се движи и остана да лежи на земята, стенейки тихо, скрил лице в шепи.

Вятърът от предишната нощ беше спрял и денят беше тих. Шейки започна да претърсва вещите на Брайтбой. Отне му само минута да намери старата платнена торба на Джуд. Джуд я беше използвал, за да носи онова, което наричаше свои „вещи от първа необходимост“: кърпи, четка за зъби, гребен и книгата, която четеше в момента. Торбата бе достатъчно малка, за да се носи лесно, и достатъчно голяма, за да побере всички съкровища, които можеше да открие по пътя, докато основната му раница стоеше заключена в шкафчето в „Амистад“. Брайтбой сигурно бе прехвърлил ценните му неща в нея, преди да напусне мазето.

Шейки се подпря на кофата. Видът на торбата, усещането от докосването до нея му напомниха още веднъж жестоката истина, че Джуд вече го няма. Разплака се. Брайтбой го гледаше от земята. Очите му бяха изцъклени, от устата му течеше кръв.

- Взел си това от него - каза Шейки. - Взел си го, докато тялото му е било още топло.

- Тялото му не беше топло - отвърна Брайтбой. - Беше студено като лайно. -Опита да седне, но топките още го боляха. Легна отново, разтърсван от болката, но намери сили да продължи да говори. - Джуд не би имал нищо против. Нямаше как да я вземе със себе си. Ако можеше да говори, щеше да ми го каже.

Господи, как го мразеше само. Надяваше се да го е ритнал толкова силно, че да е вкарал топките в гърлото му и той да се задуши.

- Дори да ти я бе дал, ти не я заслужаваш.

В торбата намери онова, което беше останало от парите на Джуд - 43 долара, все още стегнати със същия ластик, както и пастата за зъби и гребена му. Кърпичките бяха изчезнали. Странно, книгата, която Джуд бе чел по времето, когато беше загинал, архитектурна история на първите черкви в Англия, също бе между вещите, откраднати от Брайтбой. Шейки си спомни, че специално я бе поръчал. Хората от книжарница „Лонгфелоу“ бяха намерили за него издание с меки корици и бяха отказали да приемат заплащане. Джуд я бе взел дни преди смъртта си, точно след като се бе върнал от последното си пътуване на север. Шейки я бе приел като поредна проява на неговия изключителен интелект, но отношението на приятеля му към тази книга беше различно. Джуд не бе пожелал да я обсъжда с него, както бе отказал да сподели и къде точно е ходил последните два пъти, когато напусна Портланд.

- В Бангор ли беше? - упорствал бе Шейки.

- Няма значение.

- Мислиш, че дъщеря ти още е там ли?

- Не, подозирам че е отишла... на едно друго място.

- Намери ли я?

- Още не.

Джуд бе започнал да отбелязва страниците, докато четеше. Шейки разлисти книгата и отвътре изпаднаха няколко автобусни билета. Опита се да ги хване, но в този момент вятърът духна изневиделица и ги отнесе. Завря ги в трънака и Шейки одра дясната си ръка, докато се опитваше да ги извади оттам. Почти се отказа, но не беше дошъл чак дотук, за да позволи да му се изплъзне нещо, което би могло да помогне на детектива. Коленичи и напъха ръка в трънака, без да обръща внимание на болката и скъсания ръкав.