Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Леле! - каза той.

- Да - отвърнах, - и аз съм на същото мнение.

Следващия път, когато видях Мейси, умирах.

След като началникът на полицията Морланд и Хейли Кониър си тръгнаха, над къщата на Хари и Ерин Диксън надвисна тъмен облак. Дори да беше дошъл само единият, съпрузите биха се смутили дори всичко да им беше наред, защото ставаше дума за двамата граждани на Проспъръс с най-голяма власт, макар Морланд да не беше член на градския съвет. Но едновременно посещение и от двамата, особено при така стеклите се обстоятелства, беше достатъчно, за да докара Хари и Ерин до предела на силите им.

Оставили бяха момичето да избяга, защото искаха да се избавят от тази лудост - или може би защото то им напомняше за дъщерята, която никога не бяха имали, но която винаги бяха искали да имат, - и сега бяха затънали още по-надълбоко в лудостта на града само защото се бяха опитали да постъпят както е редно. На Ерин ѝ минаваше през ума, че в известен смисъл това може да е сътресението, което им е било нужно. Очевидно тяхното вцепенение, примирението им с властващите в града порядки вече е било разколебано донякъде, защото иначе не биха могли да сторят онова, което сториха: да освободят момичето. Сега, когато бяха изправени пред перспективата да отвлекат друго момиче, което да го замести, всички илюзии, които им бяха останали, се разпръснаха окончателно.

Колкото по-ясно започваха да виждат нещата, толкова по-отчайващо малка ставаше и надеждата им да избягат от Проспъръс, но досега никой от двамата не бе казал и дума за онова, което се искаше от тях. Двамата - Хари в по-голяма, Ерин в по-малка степен - приличаха на деца, които вярват, че като се преструват, че не забелязват проблема, той ще изчезне от само себе си или ще им се представи друга възможност. Хари, по-специално, бе преминал към отрицание. Хващаше се, че едва ли не му се иска някое загубило се момиче - съпруга, бегълка - да мине през Проспъръс или да бъде качено на стоп от градски съветник: будещ доверие възрастен мъж, като Томас Соулби или Колдър Айтьн, който да предложи да го закара в града и да му поръча супа и сандвич в „Гъртруд“. После той ще се извини, ще иде в тоалетната и разговорът ще бъде проведен при закрити врата. При момичето ще дойде жена майчински тип. Ще прояви загриженост. Ще му предложи място, където да пренощува, макар и само за една-две нощи, колкото да се изкъпе и изпере. Може би дори ще се окаже, че в „Гъртруд“ има подходяща работа за него, ако я иска. В „Гъртруд“ вечно не достигаше работна ръка. Да, това щеше да свърши работа. Щеше да сложи край на упражнявания върху тях натиск и те щяха да получат възможност да се върнат към планирането на евентуалното си бягство. Да, да...

Измина един ден. Хари избягваше да говори с жена си, като намираше причини да стои далеч от нея. Това не бе начинът, по който бракът им бе оцелял толкова дълго. Вярно, той понякога не участваше много охотно в разговорите за чувства, обиди и тям подобни, но бе започнал да осъзнава колко важни са те. Макар да не знаеше в каква посока се движат мислите му, Ерин го разбираше достатъчно добре, за да се досети какви са.

Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша...

Хари понякога цитираше тъкмо този стих от Светото писание - Лука 22:42, ако тя правилно си спомняше - в моменти на леки затруднения, като например когато го молеше да изнесе боклука в дъжда или - по-рядко и по-неприятно - когато се готвеха да се любят. Съпругът ѝ си имаше своите слабости. Тя не хранеше никакви илюзии по отношение на тях и предполагаше, че той също е наясно с нейните, въпреки че ѝ бе приятно да мисли, че те се дължат на користолюбие и не са толкова страшни. Хари не обичаше конфронтациите и не го биваше да взима сериозни решения. Предпочиташе обстоятелствата да снемат отговорността за тях от плещите му, защото, ако последствията са лоши, вината нямаше да е негова. Ерин никога не бе го изричала гласно, но някои от техните финансови проблеми можеха да бъдат избегнати, ако съпругът ѝ бе показал малко повече характер, капка повече безпощадност.

Но щеше ли да го обича, ако беше такъв? Това беше въпросът.

И тя като съпруга си ходеше на черква всяка неделя. Повечето хора в Проспъръс го правеха. Те бяха баптисти, методисти и католици. Някои дори се бяха присъединили към крайпътните църкви, чиито вероизповедания бяха неясни дори за последователите им. Бяха вярващи и все пак не вярваха. Разбираха разликата между страничното и същественото, между създателя и създаденото от него. Но Ерин получаваше по-голяма утеха от ритуалите, отколкото съпругът ѝ. Усещаше го как се затваря в себе си по време на богослужението, защото организираната религия не го интересуваше много. За него неделната проповед бе форма на бягство, но само в смисъл, че му осигуряваше място и спокойствие, за да мисли, да фантазира, а понякога и да подремва. Но Ерин слушаше. Не се съгласяваше с всичко, което чува, но имаше толкова много неоспорими неща. Живей прилично, защото иначе има ли смисъл да живееш изобщо?