Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Имали сме обаче и опити за проникване в сградата и побои над доброволци. Миналата година един се опита дори да ни изгори, като запали огън пред задната врата. От друга страна, ние се стараем да държим каналите за връзка между жените и семействата им отворени. Това е място, където жените - и децата им - идват, когато са отчаяни. Не е трайно решение. Обясняваме им това от самото начало, обаче през последните десет години съм виждала жени, които на няколко пъти влизат и излизат през тези врати. Само дето стават по-стари и се покриват с повече белези. Има моменти, когато си мисля колко сме напреднали като общество по отношение на жените. Всеки път, когато включа телевизора, за да чуя как някой кретен в костюм дрънка глупости за феминистките, ми се иска да го подпаля и дори не ми остават сили да се ядосам на тъпите кучки, успели да изпълзят до върха на купчината само за да отхвърлят напълно идеите на феминизма, сякаш собствените им успехи не са станали възможни благодарение на борбите на поколения жени. Каня ги да прекарат един ден тук с четиресетгодишната жена, чийто съпруг гаси фасовете си върху нея от толкова време, че трудно намира място, където това още може да ѝ причини болка. Или с деветнайсетгодишното момиче, което трябва да носи памперси заради онова, което му е причинил вторият му баща. А след това нека пак да ми кажат, че не били феминистки.

Странното в монолога ѝ беше, че към края му тя продължаваше да седи облегната назад, а гласът ѝ не се бе повишил ни най-малко. Сякаш бе видяла твърде много и не желаеше повече да хаби ценна енергия за безполезен гняв. Предпочиташе да ѝ намери по-добро приложение.

- И как се вписваше Ани във всичко това?

Пръстите на Моли помилваха папката, като че Ани Бройър седеше на пода до нея и тя все още можеше да я утеши, да ѝ вдъхне известна увереност, че след време светът може да стане по-благосклонен към нея.

- Тя беше изоставена от баща си и бе загубила майка си още като тийнейджърка. Това не означава, че непременно е трябвало да стане наркоманка и да се озове на улицата, но при нея нещата са се развили така. Обаче не беше слабоха-рактерна. У нея имаше истинска сила. Не обичам да използвам думата „спасявам“ или да претендирам, че имам мисията да преобразявам живота на всяка жена, която стъпи тук. Това просто не е възможно и ние правим каквото можем, но у Ани имаше нещо, нещо светло и недокоснато. Затова оставих напиването ѝ без последствия, както и факта, че не бе в състояние да спазва вечерен час, за да не застрашава живота си...

Моли замълча изведнъж, осъзнала двусмислието на онова, което бе казала току-що. Разтърси я болезнен спазъм и отклони поглед.

- Но не това ѝ се случи, нали? - казах аз. - Тя не изчезна нощем от улицата.

- Не - отвърна тя, когато бе сигурна, че гласът ѝ няма да затрепери, въпреки че продължаваше да гледа настрани. - Дошла е посред бял ден, събрала е багажа си и си е тръгнала. Аз дори не бях тук. Помолила е една от другите доброволки да ми благодари за онова, което съм направила, но аз не бях направила нищо, нищо съществено.

Отново докосна папката и попита:

- Мислите ли, че е мъртва?

- А вие?

- Да. Неприятно ми е да го кажа, но да: имам чувство за отсъствие. Нямам усещането, че е жива. Мислите ли...

- Какво?

- Може баща ѝ да ѝ е сторил нещо - да я е убил - и след това да е отнел собствения си живот от разкаяние.

Замислих се върху онова, което знаех за Джуд.

- Не, не ми се вярва.

- Наречете ме циничка, но трябваше да попитам. Нямаше да е първият.

Известно време в офиса бе много тихо. Тишината бе нарушена от млада жена, която се появи в приемната някъде от горните етажи. Носеше жълта тениска, която стигаше до бедрата ѝ, и беше почти непоносимо красива. Косата ѝ бе толкова руса, че хвърляше бели отблясъци, а кожата ѝ беше безупречна. Държеше две-тригодишно момиченце, което можеше да ѝ е дъщеря или дори нейна по-малка сестра, като се има предвид колко млада беше самата тя. Детето явно бе плакало, но при вида на двама възрастни бе спряло. То опря личице на шията на жената и се вторачи в мен.

- Извинете ме - каза по-голямото момиче. - Тя иска топло мляко, но вече свършихме нашето, та се чудех...

Подаде пластмасова чаша, от онези с капаче и малък улей за отливане.

- Разбира се, скъпа - отвърна Моли и взе чашата. - Седни. Ей сега се връщам.

Отиде при хладилника, извади двулитрова кутия мляко и изчезна в малката кухня в съседство с приемната. От мястото, където седях, виждах младата жена, тя също ме виждаше. Усмихнах се на детето в ръцете ѝ. То не ми отвърна с усмивка, но надникна изпод закрилящата брадичка, преди да зарови личице в гърдите ѝ. Реших да не им досаждам и започнах да търся интересни места по стената, които да зяпам. След малко Моли се върна с топлото мляко и двете деца - защото те бяха такива - отново се качиха горе.