Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Къде е той?

- В кабинета си - каза Ейнджъл. - Води семинари от сутринта и ще чете лекции до четири.

- Ако ги отмени, обади се.

- Защо?

- Мисля,че жената е разтревожена. Ако съм прав, ще му се обади. Знаеш ли къде е паркирал?

- Да.

- Наблюдавай колата.

- А ти?

- Поемам къщата. Не изпускай съпруга. И...

- Какво?

- Чел ли си „Погледни към дома, ангеле“?

- Мамка му, не. Сигурно е най-малко хиляда страници. За какво ми е притрябвало да я чета?

- Знаех си, че има причина да те харесвам - каза Луис.

- Нима? Е, ако в отговор и аз се сетя за някоя, ще ти я кажа.

Луис бе имал преднина пред жената през цялото време. Спрял бе колата си до автомат за таксуване на паркинг точно пред книжарницата, така че още щом тя се скри от очите му, остави пари за виното и потегли. Ейнджьл се беше погрижил за алармената инсталация в къщата по-рано същия ден, веднага след като се бе уверил, че Уилям Донд се е посветил изцяло на своите семинари. Което означаваше, че когато Зила Донд влезе в къщата, Луис вече я чакаше вътре. Докато оставяше торбата, пистолетът 22-ри калибър със заглушител беше едва на сантиметри от главата ѝ и тя каза само:

- Мамка му.

- Предпочитам „начукаха ни го“. И само за сведение, не си права за Максуел Пъркинс.

Затвори с крак входната врата и се отдръпна на крачка от нея. Попита:

- Знаеш ли за какво е всичко това?

- Удара в Мейн.

- Някой каза ли ви да очаквате неприятности?

- Разбрахме от отзвука след това, но и ни се обадиха.

- Камбион ли?

Тя не отговори.

- Не че е някаква утеха, но той каза и на нас за вас. Не всичко, но поне началото.

- Както сам каза, начукаха ни го.

- Да, така е. Пусни торбата на пода.

От лявото ѝ рамо висеше голяма дамска чанта. Наблюдавал я бе, докато пиеше виното си в книжарницата, и знаеше, че не е левачка още преди да бе разговаряла с него с дясната ръка в джоба, може би държейки оръжие, насочено срещу него. Предполагаше, че има у себе си поне един пистолет и вероятно още един в чантата.

- Ако си въоръжена, по-добре ми кажи веднага.

- В чантата ми.

- А не в десния джоб на палтото?

- Опа.

Луис отстъпи назад и ѝ каза да отърси палтото от раменете си. То издумка тежко, когато падна на дървения под.

- Имаш ли още нещо?

- Можеш да ме претърсиш.

- Намираме се под линията Мейсън-Диксън 44 44 Договорена в средата на XVIII в. граница, отделяща американските щати, в които робството е било отменено, съществувала до средата на XIX в. - Бел. прев. . Ние, цветнокожите, трябва да внимаваме с белите жени тук, долу. Бих предпочел просто да ми кажеш.

- Отляво, на колана.

- Война ли очакваш да избухне?

- Живеем в опасен свят.

Тя носеше широка жилетка под лек жакет, от онези, под които лесно се скрива оръжие.

- Използвай лявата си ръка - каза Луис. - Само палеца и показалеца. Бавно.

Зила Донд свали лявата си ръка, избута с лакът жакета назад и използва дланта си, за да вдигне жилетката, откривайки пистолета. Той изглеждаше като малък олекотен „Смит енд Уесън“ без ударник, модел 642.

- Неудобно е - каза тя. - Кобурът е стегнат.

Луис видя, че тя се напряга, и я изпревари само със секунда. Беше бърза, изви тялото си и едновременно вдигна дясната си ръка да му нанесе удар, но в това време той вече стоварваше дръжката на пистолета върху дясното ѝ слепоочие. Последва я на пода, измъкна оръжието от кобура и го хвърли настрани. Тя беше зашеметена, но в съзнание. Луис държеше пистолета опрян в основата на тила ѝ, докато смъкваше сакото и жилетката до лактите ѝ, за да обездвижи ръцете, после я потупа да легне. Джинсите ѝ бяха тесни, но за всеки случай ги опипа за нож. Когато свърши, я пусна, но не свали поглед от нея, докато тя оправяше дрехите си. Намери телефона ѝ и ѝ го подаде с думите:

- Обади се на мъжа си.

- Защо?

Изглеждаше замаяна, но Луис допускаше, че може да преиграва, за да го заблуди. Позволи ѝ да седне с гръб към стената, обаче настоя да държи краката опънати и ръцете далече от тялото. Така щеше да ѝ бъде по-трудно да се изправи, ако реши да го нападне отново. Беше напълно наясно колко опасна е тази жена.

- Защото знам, че си се обадила на мъжа си, след като говори с мен в книжарницата. Той сигурно чака съобщението, че всичко е чисто.

Луис почти бе стигнал до къщата, когато Ейнджъл му бе позвънил, за да му каже, че Уилям Донд е потеглил, и той го бе инструктирал да го остави да се прибере.

Почака я да прегледа последните повиквания и да стигне до „Бил“. Когато пръстът ѝ се поколеба над бутона за повикване, опря дулото в лявото ѝ слепоочие.