Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Кой ги е наел?

- Ще трябва да попитате тях.

- Но ти знаеш.

- Мисля, че името Донд идва от североизточните райони на Англия: Дърам или може би Нортъмбърланд. Аз бих ги оставил сами да допълнят всичките други подробности. Сега бих искал да изпълните втората част от споразумението.

- Камбион е на „Хънтс Лейн“, оттатък в Бруклин - каза Луис, - при положение че още не се е преместил. Заврял се е в една стара аптека.

- Има ли някого със себе си?

- Грамаден мъж на име Едмънд.

Колекционера стана.

- Тогава свършихме тук - каза той. - Желая ви успех в издирването.

Закопча палтото си и излезе иззад масата.

- И можеш да задържиш папката - подхвърли на Луис, докато минаваше покрай него. - Вече имаме няколко копия.

Оставиха го да си иде и той се загуби в тълпата на „Лексингтън“.

- Забелязах, че не му спомена за възможността на „Хънтс Лейн“ да има и трети човек - каза Ейнджъл.

- Да - отвърна Луис. - Май не се сетих.

Седях край някакво езеро на дървена пейка, боядисана в бяло. Студено ми беше, макар да бях с яке, и държах ръцете в джобовете си, да не замръзна съвсем. Вляво от мен, на хълмче, се намираше рехабилитационният център, стара къща на морски капитан от деветнайсети век, заобиколена от построени в по-ново време едноетажни сгради от червени тухли. Вечнозелени дървета ограждаха езерото и повечето сняг беше почистен от тревата. Наоколо беше тихо.

Всичко тънеше в тишина.

До краката ми лежеше малък черен камък. Изглеждаше невероятно гладък. Искаше ми се да го подържа в ръка. Пресегнах се да го взема и усетих, че е напукан отдолу. Парче от него беше изпаднало, оставяйки долната страна нащърбена и неравна. Погледнах нататък към тихата шир на езерото пред себе си и хвърлих камъка. Той удари водата и повърхността ѝ се напука като лед, макар да не беше замръзнала. Пукнатините пропълзяха напред, преминаха през езерото и насякоха горите и планините отвъд него, докато накрая самото небе не бе раздробено от черна мълния.

Чух стъпки зад себе си и на рамото ми легна ръка. Видях венчалната халка на нея. Спомнях си този пръстен. Помнех как го сложих на пръста пред пастора. Сега единият нокът беше счупен.

Сюзан.

- Разбрах, че е нереално - казах аз.

- Как? - попита мъртвата ми съпруга.

Не се обърнах да я погледна. Беше ме страх.

- Защото не можех да си спомня как съм попаднал тук. Защото нямаше болка.

И заговорих за раните, оставени от куршумите, и раните, оставени от загубата.

- Вече не би трябвало да изпитваш болка - каза тя.

- Студено е.

- Ще бъде известно време.

Този път се обърнах. Исках да я видя. Тя беше такава, каквато бе, преди Пътника да я прониже с ножа си. И все пак не съвсем. Беше и повече, и по-малко от онова, което бе някога.

Носеше лятна рокля, защото винаги бе носила лятна рокля на това място. Всеки път, когато я бях зървал, след като я загубих, носеше все същата рокля, въпреки че никога не виждах лицето ѝ. Когато го виждах, това ставаше при други обстоятелства. Тогава роклята беше изцапана с кръв, а чертите ѝ - разруха в червено. Никога не успявах да обединя двете представи за нея.

Сега тя отново беше красива, но очите ѝ бяха далечни, фокусирани някъде другаде, сякаш присъствието ми тук я бе откъснало от някакво по-приятно занимание и искаше час по-скоро да се върне към него.

- Извинявай - казах аз.

- За какво?

- За това, че ви изоставих. Че не бях до вас, когато той дойде да ви убие.

- И ти щеше да умреш заедно с нас.

- Може би щях да го спра.

- Не. Тогава не беше толкова силен, а и той бе насъбрал толкова много гняв. Толкова много гняв...

Ноктите ѝ се забиха в рамото ми и двамата заедно бяхме пренесени обратно в нашия дом, гледахме заедно, докато Пътника изнасилваше нея и нашата дъщеря. Докато го вършеше, зад него стоеше друга версия на съпругата ми, лицето ѝ беше неразличимо от заливащата го кръв, главата и тялото ѝ се тресяха. Това бе онази, която бях виждал преди. Това бе съпругата, която бродеше в моя свят.

- Коя е тя? - попитах. - Какво е тя?

- Тя е онова, което остава. Тя е моят гняв. Тя е цялата моя омраза и моята скръб, моето страдание и моята болка. Онова, което те преследва.

Ръката ѝ помилва главата ми. Докосването ѝ пареше.

- Насъбрала бях много гняв - каза тя.

- Виждам. А когато умра?

- Тогава и тя ще умре.

Останките на нашата дъщеря бяха проснати през скута на майка ѝ. Дженифър бе вече мъртва, когато той започна да реже. Това, предполагам, бе проява на милост.