Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Видях нещо да става в Проспъръс, нещо лошо.

И Ейнджъл разбра, че ще получат още едно късче от пъзела.

На чаша кафе в задната стаичка Роналд разказа на Ейнджъл и Луис за онова, на което бе станал свидетел: как момиче бива погълнато от земята в сянката на старата черква, докато група възрастни мъже и жени, придружени от пастор и полицай, стоят и гледат. Ако двамата му слушатели бяха изненадани от разказа му, не го показаха. Ако бяха скептични към чутото, не им личеше.

- Какво мислиш, че се е случило с нея? - попита Луис.

- Мисля, че нещо я дръпна под земята - отвърна Роналд.

- Нещо ?

Роналд реши, че това е първият знак за съмнение, но явно грешеше. Спомни си, че този човек е виждал и чувал неща, по-странни дори от това.

- Не е достатъчно - продължи Луис. - Трябва ни още нещо. Не можем да действаме на сляпо.

Роналд също бе размишлявал върху това. Изровил бе от паметта си племенните легенди: за преклонението на чероките пред кедровото дърво, основаващо се на вярата, че Създателят е вселил в него душите на загиналите по време на вечната нощ; мита на индианците лакота за канотила, които живеят в дърветата; приказката на абениките за създаването на човека от кората на ясен; и историите на собственото си племе, пенобскътите, за населяващите горите малки хора микъм-уосъс, но не можа да намери в тях обяснение за онова, което беше видял. Яви му се видение на голямо дърво, което расте от горе надолу, короната без листа дълбоко под земята и дънерът проточен нагоре до корените, които помръдват и опипом си проправят път през пръстта към въздуха горе; а в сърцевината му, заобиколено от останките на мъртви момичета, имаше същество, дошло от много далече, дух, пропил се в камъните на стара черква и прекосил с тях суша и океан, преди да се оттегли в Новата земя, в която са положени основите на черквата, приемайки формата на напоено с мъзга дърво. Но онова, което занимаваше Роналд най-много, бе естеството му, защото вярваше, че хората създават боговете в същата степен, в която, ако не и по-често, боговете създават хората. Ако този стар бог съществуваше, то бе защото имаше мъже и жени, които чрез своята вяра му позволяваха да продължава да съществува. Те го хранеха, а в замяна той хранеше тях.

Роналд извади от джоба на якето си сноп фотокопирани страници и ги сложи пред Ейнджьл и Луис. Изображенията на тях не бяха датирани, но показваха издяланите от камък глави, които можеха да се видят отвън и отвътре в черквата на „Паството на Адам преди Ева и Ева преди Адам“. Открил бе снимките, заровени в архивите на Центъра по история на Мейн, а после, без сам да го знае, бе извървял почти същия път на изследване, както и детективът, разглеждайки с удивление изградените от растителни елементи образи, срещани в черквите и катедралите на Западна Европа. Англичаните бяха нарекли тези скулптури Зеления човек, но те бяха по-стари от названието с повече от хиляда години, а духът в тях беше още по-стар. Когато на Земята са се появили първите хора, той ги е чакал сред дърветата и е приел този си образ в съзнанието им: човешко лице, изобразено от клони и листа.

- То може би изглежда така - каза Роналд.

Ейнджьл взе една от снимките. Беше зимното лице, най-мрачното и враждебното от изображенията в черквата на Проспъръс. Спомни си какво им бе казал Рос в Бруклин. Няма значение дали нещо съществува, или не. Важни са неприятностите, които причиняват онези, които вярват, че то съществува.

- Ти говореше за корени - каза той.

- Да - отвърна Роналд. - Мисля, че корен повлече момичето надолу.

- Корени и клони - каза Ейнджъл. - Дърво?

- А какво прави дървото? - попита Луис.

Ейнджъл се усмихна и отговори:

- Гори.

Убийствата в Ашвил не останаха незабелязани в Бостън, защото хората на Гарисън Прайър вървяха почти по същите следи, както Ейнджъл и Луис, макар и малко по-дискретно. Смъртта на Уилям и Зила Донд само бе потвърдила онова, което Прайър бе започнал да подозира: че нападението над детектива е поръчано от град Проспъръс. Това показваше, че решението знакът на Вярващите да бъде оставен в къщата на детектива също бе взето там, което пък означаваше, че всичките настоящи неприятности на Прайър можеха да бъдат оставени пред портите на града.

Проспъръс рядко бе причинявал безпокойства на Прайър. Това бе затворена в себе си общност и той не бе виждал причина да се меси в нейните действия, стига те да са дискретни. Сега самата му изолираност, отказът му да признае своята обвързаност