Джон Коннолли - Вълкът през зимата

със света в по-широк смисъл и възможното въздействие на решенията му върху хората извън него - и върху ангажимента на неговите покровители да го пазят на всяка цена -бяха нарушили равновесието.

Чрез своите действия Проспъръс бе направил възмездието неизбежно.

Обаждането дойде по джиесема на Ейнджъл, от телефон без идентификация. Луис имаше чувството, че би трябвало повече да се изненада, когато Ейнджъл му го подаде и чу гласа на Колекционера.

- Много впечатляващо - каза той. - Честно казано, чудех се дали Камбион не е бил прав, като е заложил всичко на тях, но явно не са били чак толкова съвършени, колкото си е мислел.

- Май убийствата на бездомници са изтъпили ножовете им - отвърна Луис.

- О, не са убивали само бездомници, но ще се съглася, че бяха дребни риби.

- Как научи за тях?

- По пътя на елиминирането. Задавах въпроси и разбрах, че Паркър е душил около Проспъръс. Възможно беше градът да не е замесен, но Камбион реши въпроса вместо мен. Той отдавна се интересува от любимците на града, съпрузите убийци.

- Можеше просто да ни го кажеш. Можеше просто да ни дадеш името на града.

- И какво щеше да му е забавното тогава? Луис, познавам те може би по-добре, отколкото сам се познаваш. Ти си педантичен в работата си. Искаш да запълниш всички неясноти. Какво ти дадоха съпрузите Донд? Проспъръс или нещо повече? Нека да отгатна - имена: дали са ти имена. Ти не би си тръгнал без тях. Прав ли съм?

Луис остави чашата портокалов сок. Тъкмо се потапяше в бизнес страниците на „Таймс“, но сега установи, че внезапно е загубил всякакъв интерес към вестника и дори към портокаловия сок.

- Едно име - призна той. - Жената ни даде едно име.

- Хейли Кониър.

- Мамка му.

- О, на нея никак няма да ѝ бъде приятно, ако те чуе да псуваш така. Тя е богобоязлива жена. Впрочем тук „бог“ е с малко „б“.

- Интересуваш се от нея, така ли? Среща ли искаш да си уредиш?

- Много е стара.

- Моите извинения, но не мисля, че можеш да си позволиш да бъдеш толкова придирчив.

- А ти не бъди толкова тесногръд. Тя е интересна жена и Проспъръс е удивителен град. Ще ти хареса.

- В списъка ти ли е?

- О, да.

- Тогава защо не си я очистил?

- Защото не е само тя, а целият град. И то поколения от него. За да раздам правосъдие за греховете на Проспъръс, би трябвало да изровя кости отпреди векове и да ги изгоря на клада. Трябва да се подпали целият град, а това надхвърля моите възможности.

Луис разбра.

- Но не и нашите.

- Да.

- И защо трябва да унищожим цял град?

- Защото е участвал в заговора за онова, което се случи с детектива. Ако не го изтриеш от лицето на земята, ще предаде традициите си на бъдещите поколения, а тези традиции са много, много опасни. Проспъръс е гладен град.

- Значи, искаш ние да свършим мръсната работа вместо теб? Да ти го начукам.

- Недей така - каза Колекционера. - Ще ти хареса, обещавам ти. О, и обърни специално внимание на онази тяхна черква. Огънят няма да е достатъчен. Трябва да копаете много по-надълбоко и да я раздробите на късчета с нещо много по-силно.

Луис усети, че разговорът върви към края си.

- Ей, като си говорим така любезно и прочие, намери ли твоя приятел Камбион?

Колекционера се намираше в сградата на аптека „Блекторн“. Държеше в ръката си нож. По острието му имаше едва забележима следа от кръв.

- Боя се, че той, както изглежда, се е извинил и си е тръгнал, преди да успеем да се опознаем по-добре.

- Колко жалко - рече Луис.

И наистина съжаляваше.

- Да, жалко - отвърна Колекционера.

И също бе искрен.

Минаха секунди.

- Каза, че живеел тук с още някого.

- Да, грамаден мъж. Облечен в жълто. Трудно е да не го забележиш.

- И никой друг?

- Поне аз не знам за такъв.

- Хммм.

Колекционера бе вперил поглед в дрипавите останки на човешко същество, които лежаха на носилка пред него. Мъжът нямаше очи, нямаше уши, нямаше език. Повечето от пръстите на ръцете и краката му също липсваха. Шевове бележеха мястото на кастрирането му. Колекционера го бе убил като акт на милосърдие.

- Знаеш ли - каза той, - мисля, че може да съм открил изчезналия лекар на господин Камбион. Не забравяй да ми изпратиш пощенска картичка от Проспъръс. - И затвори.

Ейнджъл погледна Луис над разтворения „Портланд Прес Хералд“.

- Вие двамата май вече станахте първи приятели?

Луис въздъхна.

- Знаеш ли - каза той, - понякога ми се иска никога да не бях чувал името на Чарли Паркър...

Гарисън Прайър седеше в тих ъгъл на „Изабела Стюърт Гарднър Мюзиъм“ в Бостън. Можеше да наблюдава и съседната зала, затова знаеше, че не го наблюдават или подслушват. След посещението на ФБР в офиса му неговият страх от следене бе стигнал до степен на параноя. Вече не водеше деликатните разговори навън или по телефоните в офиса, особено когато говореше с Главния Крепител. Най-важните Крепители сега си разменяха номерата на чистите телефони всеки ден, но иначе се бяха върнали към примитивното, ала на практика непроследимо средство за предаване на поверителна информация, като номерата на телефоните: простия код, базиран на печатното издание на „Уолстрийт Джърнъл“: страница, колона, абзац, ред. Много от по-старите Крепители намираха този привичен способ едва ли не успокояващ и Прайър си мислеше, че някои от тях може да се застъпят за запазването му и след като ФБР се умори да преследва въображаеми нарушения на финансовите закони.