Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Той се изправи. Костваше му големи усилия. Усещаше тялото си невероятно тежко. Погледна носната кърпа. Защо я беше извадил от джоба? А, да, спомни си. Застана зад Хейли Кониър, сложи кърпата върху носа и устата ѝ и стисна. Същевременно обви около нея лявата си ръка, държейки я прикована към стола, подобните ѝ на клечки ръце притиснати до тялото. Тя се съпротивляваше, но Морланд бе едър мъж, а тя бе старица в края на дните си. Не я гледаше в очите, докато я убиваше. Гледаше през прозореца към дърветата отвън в двора. Виждаше тъмните зимни пъпки на най-близкия явор. Скоро те щяха да отстъпят пред червените и жълтите цветя на ранната пролет.

Хейли Кониър се метна рязко на стола. Той усети как душата ѝ излетя и помириса смъртта ѝ. Отдръпна ръката с кърпата и огледа носа и устата ѝ. Нямаше видими следи от насилие. Леко зачервяване, където беше затискал ноздрите, но нищо повече от това. Остави я да падне напред върху масата и се обади на Франк Робинсън, който ръководеше единствената частна клиника в града и който също беше на мнение, че е време да се направи промяна. От Робинсън щеше да излезе добър общински съветник.

- Франк - каза Морланд, когато жената на рецепцията го свърза. - Имам лоша вест. Дойдох да поговоря с Хейли Кониър и я намерих захлупена на масата за хранене. Да, мъртва е. Трябва да е заради стреса от всичко, което се случи.

Главният съдебен лекар на щата едва ли щеше да настоява да се направи аутопсия, а дори и да бъде наредено да се извърши такава, д-р Робинсън имаше нужните правомощия. Междувременно Морланд щеше да направи снимките, които да приложи към доклада си.

Изслуша онова, което му говореше Робинсън, и каза:

- Да, загуба е за града. Но ние продължаваме.

Двама бяха вън от играта. Станеха ли трима, той можеше да превземе градския съвет. Онзи, от когото трябваше да се пази, бе Томас Соулби, той винаги бе искал да е председател на градския съвет. Уорънър също можеше да представлява проблем, но по традиция пасторът не участваше в съвета, както и самият Морланд: по правилата на града началникът на полицията бе лишен от тази възможност. Обаче Уорънър нямаше много приятели в града, докато той имаше. И ако искаше най-сетне да сложи край на тази лудост, може би щеше да е принуден да се погрижи и за него. Без пастир нямаше стадо. Без пастор нямаше черква.

Погледна надолу към ръцете си. Никога преди не бе стрелял по човек от гняв, до онази вечер, когато уби Ерин Диксън и роднините ѝ, а ето че вече на съвестта му тежаха повече убийства, отколкото можеше да преброи на пръстите на едната ръка. Изстрелял бе дори и куршума, който уби Хари Диксън. Брайън Джоблин бе предложил услугите си, но Морланд не бе сигурен, че той може да свърши нещо толкова лесно и едновременно толкова опасно, без да го оплеска. Но му бе позволил да гледа. Това бе най-малкото, което можеше да стори за него.

Би трябвало да се чувства потиснат, но като се изключат последните мигове на Кейли Мадсън, нищо не бе натоварило особено психиката му, защото можеше да оправдае пред себе си всяко от тези убийства. С бягството си Хари Диксън не му бе оставил друг избор, освен да го ликвидира. Накрая той все щеше да каже на някого за Ани Бройър и как се бе стигнало до смъртта ѝ в град Проспъръс. Колкото повече се отдалечаваха хората, толкова повече се охлабваше хватката на града. Това се отнасяше за всяка религиозна система. Вярата се поддържаше от близостта на другите вярващи.

Отвън спря кола и Морланд видя Франк Робинсън да слиза от нея. Искаше му се да може да се качи на своята и да се махне оттук, но вече бе стигнал твърде далеч. Дойде му наум реплика от пиеса, или по-скоро смътен спомен за реплика. Вероятно беше от гимназията, защото от двайсет години не бе стъпвал в театър. Като че ли беше от Шекспир и смисълът ѝ се свеждаше до това, че ако нещо трябва да се направи, най-добре е да се направи бързо.

Ако можеше да се избави от Соулби, съветът щеше да бъде негов.

Съветът и градът.

Новината за смъртта на Хейли Кониър стигна до вестниците, както всичко, касаещо Проспъръс в последно време. Преобладаващото мнение бе, че сърцето на възрастната жена не е издържало на неприятностите, връхлетели нейния град, макар да имаше и такива, които не го споделяха.

- Господи - каза Ейнджьл, - ако продължават така, няма да ни остане нито един човек за убиване.

Търпението на Луис не спираше да го изненадва. Още стояха в Портланд и нищо не бе предприето срещу Проспъръс.

- Мислиш ли, че е било по естествени причини, както твърдят? - попита той.