Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Да, говори ми нещо.

- А нея спомняш ли си я?

- Не много добре.

- Лъжец. Той спа ли с нея?

- Не знам.

- Хайде де!

- Господи, не знам! Не вървя подир него с пешкир и чаша вода.

- А с полицайката?

Трябва да е била Шарън Мейси. Паркър му бе казал за нея.

- Не, не е спал с нея, напълно сигурен съм.

Ейнджъл се опита да си спомни по-мъчителен разговор от този, но не можа.

- Има и още една жена. Тя почти не излиза от интензивното отделение и имам чувството, че има разрешение от полицията да е там, но не е полицайка. Глухоняма е и носи пистолет. Виждала съм я как го гледа.

- Лиат - каза Ейнджъл. Сигурно Епстайн я беше пратил да пази Паркър. Тя бе странен избор за ангел пазител. Сполучлив, но странен.

- Спал е с нея, нали? Жалко, ако не е.

„Какво иска тя, по дяволите“, помисли си Ейнджъл.

- Да, спал е с нея.

- Може да се очаква от него да спи с жена, която няма как да възрази.

- Беше само веднъж - каза Ейнджъл.

- Ти какъв си, негов адвокат ли?

- Ти ме превърна в негов адвокат! Обадих се само да те попитам как си. И вече съжалявам.

Рейчъл се засмя. Смехът ѝ бе искрен и той се зарадва, че ѝ бе подарил поне този миг.

- Ще дойдете ли да го видите? - попита тя.

- Скоро - отвърна той.

- Издирвате ги, нали? Онези, които са му причинили това.

- Да.

- Никой досега не е стигал толкова близо до него. Никой никога не го е наранявал толкова тежко. Ако умре...

- Не произнасяй тази дума. Спомни си какво ти е казала Сам: той още не е решил и има причина да се върне. Той обича дъщеря си, обича и теб, въпреки че се чукаш със задник като Джеф.

- Махай се. Свършѝ нещо полезно.

- Слушам, госпожо.

Ейнджъл остави слушалката. Луис стоеше до него и чакаше. Подаде му „Берета“ 21 със заглушител, който бе съвсем малко по-дълъг от самия пистолет. Сега с беретата можеше да се стреля в ресторант и звукът щеше да е съвсем малко по-силен от чукване с лъжица по порцеланова чаша. Луис също носеше такова оръжие в джоба на своето яке „Белстаф“.

Отиваха да свършат нещо полезно.

Щяха да се срещнат с Колекционера и ако трябва, да го убият.

Роналд Стрейдиър седеше в дневната на дома си недалеч от хиподрума „Скарбъро Даунс“. Държеше своя снимка като по-млад, в униформа, лявата му ръка обвила врата на едра немска овчарка. На снимката беше усмихнат и му беше приятно да мисли, че Елза също се усмихва.

Искаше му се още да пушеше марихуана. Искаше му се още да пиеше. Би било лесно да се върне към едното или другото, дори и към двете. При дадените обстоятелства това нямаше да е изненадващо, нито пък срамно. Вместо това започна да си говори със снимката и с духа на кучето на нея.

Хора, които не бяха способни да разберат, често го питаха защо след това не си е взел друго куче. Знаеше, че има и такива, които казват, че ако гледаш куче, трябва да се примириш с евентуалната му загуба, защото те живеят сравнително кратко. Номерът - ако „номер“ бе подходящата дума - беше да се научиш да обичаш душата на животното и да приемеш, че тя се предава от куче на куче и всяко от тях носи същата жизнена сила. Вярваше, че в това може би има нещо вярно, но признаваше, че мъжете могат да кажат същото за жените, и обратното. Познавал бе много жени и дори бе обичал една-две от тях, така че имаше известен опит в тези неща. Но някои мъже и жени губеха партньорите си рано в живота и никога повече не успяваха да се посветят изцяло на друг и Роналд си мислеше, че и в неговите чувства към изоставеното куче може би има нещо от това катастрофално усещане за загуба. Не беше сантиментален човек - при все че, от друга страна, някои хора погрешно приемаха тъгата му по мъртво животно за сантименталност. Роналд Стрейдиър просто бе обичал това куче, Елза беше спасявала неведнъж неговия живот и живота на братята му войници. Накрая го бяха принудили да я изостави, да я предаде, и гледката как драскаше с нокти по клетката, когато му я отнемаха, го преследваше всеки божи ден оттогава. Единствената му надежда бе, че може би някога, в отвъдния свят, отново ще се събере със своето куче.

Сега Роналд разказваше на духа му за черквата, за момичето и за сенките, които го бяха обгърнали, преди земята да го погълне. Можеше да отиде в полицията, но в това бе замесен и полицай. И какво можеше да им каже, че е видял момиче на колене край някаква дупка и после то е изчезнало ли? Единственото, с което разполагаше, бе късче светъл плат. Можеха ли да извлекат ДНК от него? Роналд не знаеше. Навярно зависеше от това дали платът е докосвал достатъчно дълго кожата ѝ, дали изобщо я е докосвал. Сложил го бе в едно от найлоновите пликчета, които използваше за храна и отпадъци. Сега то беше пред него. Вдигна го срещу светлината, но не видя следи от кръв по плата, струваше му се, че е изцапано само с кал. Не знаеше името ѝ и не бе сигурен, че би могъл да я идентифицира, след като я бе зърнал само за миг в зеленикавата светлина на обектива за нощно виждане. Знаеше само, че не е дъщерята на Джуд. Виждал бе снимки на Ани. Джуд му ги беше показвал, а Роналд все още имаше невероятна памет за лица и за имена. Погълнатото от черковния двор момиче беше по-младо от дъщерята на Джуд. Чудеше се дали и Ани не лежи някъде в онова гробище, дали и нейната съдба не е била същата. Ако беше така, колко ли още други спяха под черквата, в прегръдките на корени? (Защото не сенки бяха обвити около момичето, когато то беше взето, о, не...)