Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Публичният образ на Луис се различаваше от този в частния му живот, но той понякога забравяше в каква роля е.

- А ти знаеш ли, че шибаният Рос бе прав за теб? - каза Луис.

- Рос не може дори да уреди една глоба за паркиране. Сам си го каза. Значи, сега ще се върнем при Камбион и какво? Ще му кажем, че сме продали неговото бъдеще на федералните, или просто ще го излъжем, че още се опитваш да анулираш договора?

- Нито едното от двете. Познавам някои хора и в Северна, и в Южна Каролина. Ако съществува екип от стрелци съпруг и съпруга, които действат от там, все някой ще е чувал за тях.

- Не и ако си подбират клиентите. Не и ако не работят за пари, а от някакво сбъркано чувство за дълг.

- Какво, искаш да кажеш, че са като нас ли?

- Точно като нас, като се изключи религията.

- Да, и виж колко трудно беше да ни намерят. Не много отдавна доставчици опитаха да ни взривят вратата с експлозиви, а тази вечер Рос можеше да ни отнесе задниците с колата, ако бе пожелал, но ще ги пипнем, колкото и време да ни отнеме.

- А после?

- Ще ги накараме да говорят.

- А след това?

Луис опита виното. Беше хубаво.

- Ще ги убием.

Доста от предположенията на Луис бяха верни. Дори най-предпазливият човек можеше да бъде открит, ако преследвачът му има нужната настойчивост и съответните ресурси. Мъжът, който стоеше на прогизналия от дъжда ъгъл на Ъпър Уест Сайд 41 41 Квартал на Манхатън, застроен с извънредно луксозни вили. - Бел. прев. , където бедните бяха в зрителното поле на богатите и - много по-обезпокоително за онези, които се бояха от предстоящ социален срив - богатите бяха в зрителното поле на бедните, бе прахосал много време и значителна сума пари, опитвайки се да установи къде живеят Ейнджъл и Луис. Накрая вниманието му бе привлечено към тях от едно нападение на сграда - „неприятността“, съюзила Ейнджъл и госпожа Бондарчук. Луис бе положил големи усилия до полицията да не стигне и дума за случилото се, но мъжът на ъгъла бе представител на друг закон и друго правосъдие и бе много трудно подобни неща да се скрият от него и от баща му.

Колекционера сви шепи около клечката кибрит и я поднесе към цигарата между устните си, после започна да пуши, като държеше фаса с палеца и показалеца си, а с останалите пръсти го закриваше от дъжда. Пристигнал бе точно когато Ейнджьл и Луис влязоха в сградата. Не знаеше къде са били, но не бе трудно да се досети: положително вървяха по дирите на онези, които бяха нападнали детектива. Колекционера се възхищаваше на тяхната целеустременост, на тяхната съсредоточеност: никакво втурване на север, за да седят до леглото на детектива, никакви безполезни удари напосоки, така характерни за изпълнените със скръб, но лишени от сила, и за разгневените, но лишени от обект, върху когото да го излеят. Те биха оставили настрана преследването на самия Колекционер, за да се концентрират върху най-неотложното. Колекционера знаеше, че вероятно повечето от тази целена- соченост идва от Луис, но любовникът му също не биваше да се подценява. Лишените от емоции убийци рядко оставаха живи дълго време. Номерът беше не да потискаш чувствата, а да ги контролираш. Любовта, гневът, скръбта - всичко това само по себе си беше оръжие, но трябваше да бъде държано под контрол. Онзи, който се наричаше Ейнджьл, даваше на Луис възможност да прави тъкмо това. Без него Луис отдавна щеше да е мъртъв.

Но Ейнджьл също беше опасен. Луис преценяваше плюсовете и минусите и ако ситуацията не му харесваше, се оттегляше и изчакваше по-благоприятна възможност, за да нанесе удар. При него логиката винаги беше на първо място. Ейнджьл беше различен. Веднъж взел решение да удари, той непрекъснато атакуваше набелязаната мишена, докато единият от двамата не бъде победен. Той знаеше как да превърне емоцията в оръжие. Този вид сила и решителност не бяха за подценяване. Онова, което повечето хора не можеха да разберат, бе, че изходът от битката се решава в първите секунди, а не в последните, и че самото изправяне пред видимо непреклонен нападател може психически да сломи дори по-голям и по-силен противник.

Но най-странното бе, че докато анализираше тези двама мъже, Колекционера осъзна, че е започнал да им се възхищава. Прекланяше се пред свирепостта и лукавството им дори когато го преследваха от място на място и разрушаваха неговите скривалища, които така грижливо беше изграждал. Освен това не можеше да отрече, че той и тези мъже, чрез предаността им към Паркър, на практика се занимаваха с варианти на една и съща работа. Вярно, наложило му се бе да убие един от техните хора, но това беше грешка. Допуснал бе емоцията да го ръководи и приемаше, че е трябвало да плати за това. Цената бе загубата на неговите скривалища. Но преследването вече започваше да го уморява. Щеше да им даде онова, което искат, за да постигне примирие. Ако не се съгласяха, е, той имаше работа за вършене и тяхното преследване му пречеше. Отклоняването на вниманието и заплахата, която представляваха, времето и усилията, които го караха да прахосва, даваха възможност на мъже и жени, въплъщаващи злото, да издевателстват над по-слабите от тях. Присъди чакаха да бъдат изпълнени. Колекцията му се нуждаеше от ново попълнение.