Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Обади се на Елдрич от уличен телефон. Въпреки възраженията на стареца беше осигурил услугите на гледачка за времето на принудителното си отсъствие.

Имаше ѝ пълно доверие. Тя бе племенница на жената, която бе поддържала реда в офиса и бе топлила леглото му до неотдавнашната си смърт. Беше дискретна и избирателно глуха, няма и сляпа.

- Как се чувстваш? - попита Колекционера.

- Добре съм.

- Жената добре ли се грижи за теб?

- Мога сам да се грижа за себе си. Тя само ми се мотае в краката.

- Считай го за услуга към мен. Така съм по-спокоен.

- Трогнат съм. Намери ли ги?

- Да.

- Свърза ли се с тях?

- Не, но скоро ще им изпратя съобщение. Утре ще се срещнем.

- Те може да не се съгласят.

- Единият е прагматик, другият се ръководи от принципи. Онова, което ще им предложа, ще се хареса и на двамата.

- А ако не им хареса?

- Тогава нещата няма да се променят и неизбежно ще се пролее кръв. Те няма да искат това, гарантирам ти. Мисля, че на тях също им е омръзнало, колкото и на мен. Детективът е първата им грижа: детективът и онези, които са натиснали спусъка срещу него. Кой знае, може да успея да договоря малък бонус за нас, награда, към която се стремиш от много години.

- И каква ще е тя?

- Местонахождението на един покварен човек - каза Колекционера. - Бърлогата на прокажения.

Послушното ченге на Гарисън Прайър бе срещнало затруднения да получи достъп до местопрестъплението. Там бе пълно с полицаи от Скарбъро, както и от Отдела за борба с тежките престъпления в щата Мейн, и от ФБР, които незабавно бяха изпратили агенти не само от Бостън, но и от Ню Йорк. Къщата и районът наоколо бяха отцепени от мига, в който беше пристигнала първата патрулна кола, а информационният поток се контролираше строго чрез закани за уволнение и дори за затвор при най-малкото нарушение от страна на полицаите или персонала на Бързата помощ.

Но въпреки всички тези предпазни мерки човекът на Прайър се добра до един санитар от екипа на линейката, и - ченгето си е ченге - успя да навърже някои дребни подробности само като държи устата си затворена и слуша. Все пак минаха дни, докато Прайър научи за символа, издълбан в дървото на кухненската врата в дома на детектива. Тази информация го постави пред трудно решение: трябваше ли незабавно да информира Главния Крепител, или да изчака, докато изясни ситуацията? Спря се на първия вариант. Не искаше да дава на Главния Крепител никакъв повод да се съмнява в него и беше за предпочитане най-напред да признае, че не знае нищо повече по въпроса, а после да навакса пропуснатото, отколкото да бъде обвинен в укриване на информация и да бъде изложен на всякакви подозрения.

Докато утринното слънце опитваше да пробие сивите облаци над Бостън, Главният Крепител слушаше мълчаливо отчета на Прайър за онова, което беше научил. Главният Крепител не беше от хората, които прекъсват и които позволяват да бъдат прекъсвани.

- Е, Вярващите ли са го извършили? - попита той, когато Прайър приключи.

- Възможно е - отвърна той, - но ако е така, извършителят не е от онези, за които знаем. Не е свързано с нас.

Не бе нужно да споменава, че повечето Вярващи вече са мъртви. Те бяха шепа хора и преди детективът и неговите съюзници да премахнат повечето от тях. Макар това никога да не беше обсъждано, почти единодушното мнение на Крепителите бе, че ликвидирането на Вярващите - чиято фикс идея бе да намерят някакъв пленен ангел, един от падналите - е нещо като дар от небето. Всяка група си имаше собствени приоритети и макар пътищата към крайната цел понякога да се пресичаха или да следваха една и съща посока, никой не вярваше напълно на другия. Само че поколения Крепители на драго сърце бяха използвали Вярващите, когато това им изнася. Дори понякога се бяха присъединявали към тяхната кауза. Съществуваха връзки.

- Ако символът на Вярващите е бил надраскан върху дървенията на къща, в която е извършен опит за убийство, това представлява потенциална опасност за всички нас - каза Главният Крепител. - Всяко разследване може да ни навреди.

- Не е изключено да е дело на ренегати - каза Прайър.

- Ако случаят е такъв, няма да е лесно да бъдат открити. Известна ни е самоличността на онези, които са попадали в полезрението на Паркър. Всички други са оставали скрити дори и за нас. В крайна сметка инстинктът ми подсказва, че символът е фалшива следа. Който и да е извършил покушението или е наредил то да бъде извършено, иска да отклони вниманието от себе си.