Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- И каква е „по-голямата картина“, агент Рос? - попита Ейнджьл. - Какво е „това нещо“?

- Преследването на нещо, което е било скрито, преди да се появи животът на тази планета - каза Рос. - Нещо, което отдавна е погребано. Това достатъчно голямо ли е за теб?

Ейнджьл вдигна бирата.

- Знаеш ли, все пак ще взема да изпия и тази.

И пресуши половината бутилка.

- И ти вярваш в съществуването на това „нещо“? - каза Луис.

- Няма значение в какво вярвам аз. Важно е в какво вярват онези, които го търсят. И хаосът, който създават и ще продължават да създават, докато не бъдат спрени.

- Значи, искаш да се оттеглим и да не правим нищо?

- Не съм глупак. Да не се прави нищо, не е алтернатива, когато става дума за вас. Искам сътрудничество. Да споделяте с мен какво сте открили.

- И после ти да ни казваш дали може да действаме ли? Това ми звучи като най-лошата сделка, откакто са прецакали индианците за Манхатън.

- А също така и като много добър начин да свършим в затвора - допълни Ейнджъл. - Все едно предварително да подпишем самопризнание. Казваш да споделяме с теб какво искаме да направим. „Ей, това ми се вижда прекрасна идея. Действайте!“ И в следващия момент се гледаме шашардисано, изправени пред съда.

- Той е прав - каза Луис. - Няма сделка.

За негова чест, Рос не изглеждаше особено изненадан или разочарован. Вместо това бръкна в джоба си и извади кафяв плик. От него изсипа една-единствена снимка и я сложи на масата пред тях. На нея се виждаше символът тризъбец, грубо издълбан върху парче дърво. Луис и Ейнджъл веднага се сетиха какво е това: знакът на Вярващите. Паркър се бе срещал с тях в миналото, Ейнджъл и Луис също. Вярващите не бяха останали много доволни от тези срещи.

- Къде е направена? - попита Ейнджъл.

- В къщата на Паркър, непосредствено след стрелбата. Сега разбирате ли защо искам от вас да действате предпазливо?

Луис използва ръба на бутилката, за да завърти снимката и я разгледа по-добре.

- Да - каза той. - Разбирам.

Негов ред бе да извади от джоба си плик. Подаде го на Рос без коментар. Рос го отвори и прегледа напечатания списък с имена, места и дати. Не му бе нужно да пита Луис какво е това.

- От Камбион ли?

- Да.

- Защо ти ги е дал?

- Мислеше, че аз мога да вляза в ролята на посредник по затрудненията му с договора.

- Ти какво получи в замяна?

- Няма значение.

Рос сгъна списъка и го върна в плика.

- Защо го даваш на мен?

- Нали това искаше?

- Да.

- Сега не ти се налага да сключваш сделка с него и можеш да прекратиш наблюдението.

- И да го оставя на твоето благоволение.

- Аз нямам прошка за него.

- Това трябва ли да ме безпокои?

- Не виждам защо.

Рос претегли плика върху дланта на дясната си ръка, сякаш преценяваше неговата тежест и колко ще струва той на душата му.

- Отишъл си при Камбион, защото си мислел, че знае нещо за покушението над Паркър - каза Рос. - Залагам лъскава нова монета от четвърт долар, че ти е дал да вкусиш от онова, с което разполага, но ти мислиш, че може би има още. Да преговаряш от негово име, е било половината от сделката. Не си прави труда да ми казваш, ако съм на прав път. Не бих искал да се чувстваш посрамен.

- Далеч съм от опасността да се почувствам посрамен, агент Рос - каза Луис.

- Но сега нямаш нищо.

- Освен свободен достъп до Камбион, в случай че ми потрябва, нали?

Пликът остана върху дланта на Рос още няколко секунди, после изчезна в джоба му.

- Да - каза той. - А Паркър?

- Ако това ни доведе до Вярващите, ще ви съобщя чрез равина, Епстайн. За останалото няма да се бъркате в нашите работи.

- Ти си арогантно копеле, знаеш ли?

- Поне не ме нарече надут. Това би предизвикало сериозни търкания.

Рос стана и пусна петдесетачка на масата.

- Беше удоволствие да се работи с вас, господа - каза той.

- Благодаря, подобно - отвърна Луис.

- Сигурен ли си, че не можеш да помогнеш за глобите? - подхвърли Ейнджъл.

- Майната ти - сряза го Рос.

- Така или иначе, ще си запазя номера ти. За всеки случай.

Ейнджъл и Луис не размениха и дума, докато не се прибраха в апартамента си, защото Луис се тревожеше, че Рос може да е решил да се застрахова, като подслушва колата, макар претърсването ѝ след това да не даде нищо. Все едно: Луис не бе оцелял толкова дълго, защото е бил небрежен, а Ейнджъл наистина нямаше друго по-добро занимание, освен да претърси колата за бръмбари, или поне Луис му каза така.

Когато пристигнаха, най-напред се поздравиха с госпожа Бондарчук, старата дама, която живееше в апартамента под тях. Освен че беше единствената им съседка, госпожа Бондарчук бе и тяхна единствена наемателка, тъй като сградата беше собственост на една от кухите фирми на Луис. Госпожа Бондарчук гледаше померани, на които щедро даряваше повечето си любов и внимание, откакто преди много години господин Бондарчук се беше преселил на едно по-добро място. Дълго време Ейнджъл и Луис бяха живели със заблудата, че господин Бондарчук се е поминал, но наскоро се изясни, че през 1970 година е избягал и неговото по-добро място всъщност е Бойс, Айдахо - и „по-добро“ не бе нищо повече от относително понятие в един злополучен брак. Той не липсваше на госпожа Бондарчук, според която съпругът ѝ бе предпочел да си тръгне, вместо да бъде убит от нея. Помераните били повече от задоволителни заместители въпреки джавкането им. Но отглеждаше само мъжки екземпляри и не пропускаше да ги кастрира възможно най-рано, което водеше Ейнджъл и Луис до извода, че още храни известна остатъчна враждебност към господин Бондарчук. Тя защитаваше шумната природа на своите питомци с твърдението, че тъкмо това ги правело добри кучета пазачи, така че на практика представлявали истинска алармена система. Луис се съгласяваше охотно с нея, въпреки че в сградата имаше алармена система, на която можеха да завидят дори някои правителства - и обикновено само правителства можеха да си позволят.