Джон Коннолли - Вълкът през зимата

Но ножът беше използван само за да прережат въжетата, които стягаха ръцете на момичето. Роналд ги видя да падат от двете ѝ страни, а после мъжът, който ѝ бе помагал, свали ватираното яке, оставяйки само нощницата да я пази от студа. През мерника тя изглеждаше като блед призрак в черковния двор. Роналд взе на прицел мъжа с ножа и зачака, без пръстът му да докосва спусъка, но ножът изчезна и никой от останалите не държеше оръжие.

Те се отдръпнаха от момичето и отчасти го скриха от погледа му, но нощницата още се виждаше, бяла на фона на мрака. Роналд местеше мерника от гръб на гръб, следейки за движение, следейки някой да не извади оръжие, да не посегне към нея, но никой не го направи. Като че ли чакаха нещо.

Отново насочи вниманието си към онова, което се виждаше от момичето. По бялата нощница пропълзя тънка сянка, сякаш луната внезапно беше огряла надвиснал клон.

Но нямаше клон и нямаше луна.

Появи се втора сянка и трета, като пукнатини на лед. Последва внезапна вихрушка, мътилка от бяло, и едно тъпо изпукване, сякаш се счупи кост. Наблюдаващите старци се събраха и за момент момичето остана напълно скрито от погледа му.

Когато се разделиха отново, то беше изчезнало.

Роналд отдръпна окото си от мерника и примигна. Не беше възможно. Разгледа мястото, но там нямаше и следа от момичето в бялата нощница. Дори ако бяха съблекли някак си нощницата, все пак на земята щеше да се вижда голото тяло, но той не виждаше нищо.

Сега групата се разпръскваше. Уорънър тръгна обратно към дома си, докато мъжът, който бе дошъл с него, се присъедини към останалите, които се връщаха към колите. След броени минути портата беше отново заключена и автомобилите се отдалечаваха по пътя към магистралата, все още движейки се с угасени светлини.

Роналд изчака петнайсетина минути, после тръгна към гробището. Прескочи през оградата, вече без да го е грижа за никакви скрити сензори, и приближи до мястото, където за последен път бе видял момичето. Коленичи и забеляза следи от разравяне. Бяха откъртени буци суха земя, а в пръстта имаше следи от нещо, което скоро е било влачено през нея. Те свършваха там, където се бе намирала дупката, но тя се бе слегнала и от нея беше останала само лека вдлъбнатина.

Роналд остави пушката и започна да рови пръстта с голи ръце; от момичето нямаше и следа, само земя и дебели корени, при все че не знаеше откъде идват те, защото в гробището нямаше дървета. Отпусна се на земята, дишайки тежко. Над него се извисяваше старата черква.

Някакво светло късче в пръстта привлече вниманието му. За малък камък се бе закачило парченце светъл плат сантиметър на сантиметър. Роналд го стисна между палеца и показалеца си.

„Не съм луд, каза си. Не съм луд.“

Вдигна пушката и с помощта на обувките се помъчи да заличи следите от опитите да рови. Когато реши, че е направил каквото може, се върна в своето скривалище, събра нещата си и се приготви да тръгва. Провери още веднъж, за да е сигурен, че не е забравил някой боклук или някоя вещ, макар да знаеше, че е достатъчно внимателен, за да не прави такива пропуски. Все пак си струваше да отдели малко време, за да е сигурен. Когато потегли, още нямаше единайсет часа и движейки се предпазливо, успя да стигне до град Диърдън малко преди полунощ. Спря в покрайнините и се сгуши възможно най-удобно до дънера на едно дърво. По пътя бе позвънил само на един номер, но той не беше 911. Изпи чаша кафе да се стопли, обаче не спря да трепери и когато камионът пристигна, цялото тяло го болеше. Братята Фулси му помогнаха да се качи и го закараха обратно в Скарбъро.

Ейнджъл и Луис бяха паркирали близо до кръстовището на „Амити Стрийт“ и

Хенри Стрийт“, на около четири пресечки от „Хънтс Лейн“. Разговаряха, докато вървяха, навели глави срещу дъжда.

- Е? - поде Ейнджъл.

- Той не ни казва всичко, което знае - каза Луис.

- Но вярваш на онова, което ни каза?

- Да.

- Защо?

- Защото имаше известен процент информация, която ни бе спестена, но никакъв процент лъжа, а той е човек, който умее да изчислява процентите. Не е бил посредник при покушението, но не сподели с нас цялата информация, която има за онзи, който е стрелял по Паркър.

- И ти стигна до този извод само като го гледаше в очите ли?

- Аз го разбирам. И знам, че се страхува от мен.

- Членовете на този клуб никак не са малко.

- Да, но не всеки, който членува в него, има ресурсите да посегне на мой приятел. Камбион ги има, но е достатъчно умен, за да знае, че ако се замеси в подобно нещо, ще трябва да премахне и мен, а това не се случи.