Джон Коннолли - Вълкът през зимата

- Да, наред с престъпленията, за които са отговорни. Искам да откупя договора с тяхната кръв. Уморих се да бъда преследван. Нужна ми е почивка.

Луис не откъсваше поглед от плика, докато пресмяташе. Накрая го взе и го сложи в джоба си.

- Ще направя каквото мога.

- Тези имена ще бъдат достатъчни.

- Да, така мисля. Кажи ми сега за слуховете.

- Мъж и жена. Женени. Деца. Безупречни средноамериканци. Имат само един работодател. Само няколко удара, но много добри.

- Мотивацията им?

- Не пари. Идеология.

- Политическа?

- Религиозна, ако онова, което чувам, е вярно.

- Къде?

- Северна Каролина, но вече може да не са там. Само с това разполагам.

Зад тях се появи издокараният в жълто гигант, наречен Едмънд. Той подаде на Луис листче хартия. На него беше написан номер на клетъчен телефон. Срещата беше приключила.

- Скоро ще се махна оттук - каза Камбион. - Използвай този номер, за да потвърдиш, че договорът е анулиран.

Луис запамети номера и върна листчето на Едмънд. То изчезна в гънките на гигантската му длан.

- Колко време ти остава? - попита Луис.

- Кой знае?

- Струва ми се, че за теб може да е спасение, ако оставиш договора в сила -каза Луис, когато Едмънд отстъпи встрани, за да могат двамата посетители да излязат, и се приготви да ги придружи до вратата.

- Ти може да мислиш така, но аз още не съм готов да умра.

- Да - каза Луис, когато завесите се затвориха зад гърба му. - Много жалко.

Спането на открито не бе нещо ново за Роналд Стрейдиър. Спал бе във виетнамските джунгли, в Голямата северна гора на Мейн и край плантации с канабис в горния край на щата Ню Йорк през периода на недоразумения с някои конкурентни производители, които приключиха, когато Роналд напъха един от тях с главата напред в тясна дупка и продължи да запълва дупката.

Така че беше наясно колко са важни добрата храна и подходящите дрехи, особено при студено време. Знаеше, че най-близо до тялото се облича полипропиленово термобельо, не памучно, защото памукът задържа влагата, и че въздействие на конвекцията означава, че студеният въздух и влагата поглъщат топлината на тялото. На главата си носеше шапка с наушници, защото изстинеше ли главата, тялото започваше да изключва кръвоснабдяването на крайниците. Внимаваше непрекъснато да е в движение, дори то да се състоеше само от леки, генериращи топлина, упражнения със стъпалата или опъвания на ръцете и пръстите. Взел бе много вода и най-различни ядки, семена, енергийни закуски, пастърма и салам, както и няколко пакетирани порции готова за консумация храна, защото човек понякога има нужда от топла храна, макар и сякаш приготвена за домашни любимци - и кутии със самозагряващи се супи и кафе. Не знаеше колко време може да остане навън в пущинака, но бе взел достатъчно провизии за четири дни, а дори и за повече, ако се наложеше да е по-пестелив. Въоръжен бе със законно притежавана ловна пушка „Браунинг БАР Марк II Лайтуейт Стокър“. Ако стане нужда, можеше да каже, че е на лов за катерици или зайци, дори за койоти, въпреки че след браунинга от пако-стливите животинки не би останало друго освен снопчета козина и спомени.

Провървяло му беше с мястото. Гората около порутената черква беше смесица от широколистни и иглолистни дървета, но вторите преобладаваха. Разположи се в най-големия гъсталак, който успя да намери, и покри спалния чувал с клони. Проучи внимателно местността, без да влиза в двора на черквата - не от суеверие, а просто защото, ако Шейки бе прав, черквата беше важна, а хората бяха склонни да пазят местата, които са важни за тях. Провери портата и оградата, но не откри нищо, което да показва, че районът има електронна охрана, обаче въпреки това предпочете да не поема риска да задейства някой скрит сензор за движение. Отказа се и от всякакви проучвания в самия град. Той беше внушителен мъж и биеше на очи. Може би щеше да разгледа града много скоро.

За да минава времето му по-бързо, четеше. Взел бе със себе си „Студеният дом“ от Чарлз Дикенс, защото помнеше, че детективът му я бе препоръчал навремето. Купил бе книгата, но така и не бе сварил да я прочете.

Шейки, както и Джуд преди него, считаше, че в Проспъръс има нещо гнило, и почти бе успял да убеди Роналд в това, макар той още да не бе стъпвал в този град. Шейки го придружаваше, когато започна да обикаля Портланд и без много шум да разпитва бездомниците какво са видели в дните преди смъртта на Джуд. Шейки умееше да успокоява хората. Той не ги плашеше и те, общо взето, го харесваха. Роналд имаше чувството, че води със себе си добро куче, стар лабрадор може би, някакво дружелюбно и толерантно същество. Но не сподели това с него. Не бе сигурен как ще го приеме.