Джон Коннолли - Жената от леса

Тази дилема му докарваше мигрена и безсъние, подпомагани от бавно избледняващия спомен за обезобразеното дете в Портланд. Като не можа да измисли друго, той реши да информира англичанина за условията, при които е бил нает. В резултат на това сега, вече с негово разрешение, Гилър подаваше внимателно филтрирана информация на посредника си. Пак можеше да възникне недоволство след заминаването на Куейл, но той спокойно можеше да заяви, че не е знаел нищо извън вече предадените сведения.

Важното бе, че напредваше в издирването на детето. Частичната информация, с която се беше сдобил от агенциите за осиновяване, му позволи да елиминира някои семейства, местните контакти му помогнаха да отхвърли и други, така че останаха само двайсетина деца, чиято дата на раждане съвпадаше с предполагаемото заравяне на майката в края на зимата или началото на пролетта. Ето че сега той шофираше към Брунсуик под лек, но постоянен дъжд, за да се срещне с една жена, която вероятно би могла да стесни допълнително кръга -може би само до едно дете.

Името ѝ беше Кони Уайт. Няколко години по-рано Кони била уволнена от чиновническата си служба в Пискатакуа заради изтичане на информация за търгове за обществени поръчки и получаване на подкупи. Това я беше изпълнило с достатъчно яд, злоба и отмъстителност за десет живота напред. Въпреки че тя никога не бе работила в отдела за вписване на новородени, поради което Гилър не я беше потърсил до момента, един от източниците му твърдеше, че Уайт знае всичко, което става в окръга. Ако можеше да прецака някого и успоредно с това да изкара малко пари, с радост щеше да откликне.

Кони Уайт живееше в двоен фургон на една поляна, заобиколена от дървета и рекичка по западната граница. Местността можеше да се нарече хубава, дори живописна, но без фургона, който изглеждаше отвратително и убиваше пасторалната атмосфера. За един стълб недалеч от вратата беше вързан кафяв мелез. Когато Гилър спря отпред, той започна да лае и да опъва веригата, а стълбът застрашително се разклати. Отстрани имаше кучешка колиба, боядисана в червено, на която беше написано: „Това куче ще те убие“.

Гилър реши да почака в колата, докато дойде някой, който да укроти звяра.

Вратата на фургона се отвори и една жена излезе навън. Не изглеждаше, както Гилър очакваше, съдейки по фургона, кучето и приказките за жлъчта и отровата. Кони Уайт беше слаба и руса, четиресет и пет-петдесетгодишна, хубава за възрастта си. Носеше сини, плътно прилепнали джинси, напъхани в малки жълти кецове, и бяла тениска под син суитшърт на „Ред Сокс“. Тя вдигна ръка за поздрав, а с другата хвана муцуната на кучето, за да млъкне.

Гилър слезе от колата, без да изпуска песа от очи.

- Аз съм Гилър - представи се той.

- Идвайте. Не се притеснявайте от Стийлър. Той е душица -когато му кажа.

Гилър не намери това за особено успокоително и мислено си отбеляза да не ядосва Кони Уайт. Кучето изръмжа, когато го доближи, показвайки острите си зъби и розовите си венци. Поне ще бъде чиста рана, помисли си Гилър.

Уайт го изчака да влезе във фургона, преди да пусне кучето и да го последва. Екстериорът създаваше много погрешна представа. Вътре беше спретнато и чисто като жената, която живееше тук, въпреки че имаше прекалено много плетива като за вкуса на Гилър. В единия ъгъл стоеше голяма найлонова торба с прежда, а на масата имаше вълна, игли за плетене и наченките на нещо, което приличаше на декоративна завивка.

Уайт забеляза погледа му.

- Така си докарвам по малко пари - обясни тя. - Не много, но стигат. Като стана дума...

Отблизо се забелязваха стоманените ѝ черти: стегнатите устни, хладните очи. Малко месо по костите сигурно би смекчило излъчването ѝ, но не много. Кони Уайт беше цялата в остри ръбове; човек можеше да се пореже на нея, ако не внимава.

Гилър извади по-малкия от двата плика, които носеше, и ѝ показа съдържанието му: 500 долара. Беше готов да плати до 2500, ако информацията си струваше, но не повече. Останалото възнамеряваше да задържи за себе си, както за непредвидени разходи, така и защото, ако нещата се оплескаха, щяха да са му нужни, за да подсигури бягството си.

- Уговорката ни не беше такава - отбеляза Уайт.

Гилър седна. Чувстваше се на познат терен. Имаше дълъг опит в преговорите и владееше изкуството до съвършенство.

- Не сме имали уговорка. Казахте ми колко искате, а аз отговорих, че нямам търпение да разговаряме.

Той плъзна плика по масата и изчака тя да го вземе. Не се наложи да чака дълго.