Джон Коннолли - Жената от леса

- Няма нужда - отказа Колдикът, - нали вече имам антибиотици. До няколко дни ще съм на крака.

Били се почуди дали наистина си вярваше. Може би викодинът действаше по-бързо от очакваното.

- Трябва да се погрижим за нея, за да помислиш какво ще правиш оттук нататък - настоя Били. - Не мога постоянно да идвам с торбите. Някой ще забележи.

- И какво от това? Имотът си е твой. Единственото, с което изпъкваш на тази улица, е, че си бял.

Прав беше. Този район напомняше на „Кенеди Парк“ в Портланд, където беше пълно със сомалийци, етиопци и малайци и където ходеха новинарските екипи от Мейн, когато искаха да гарантират етническо многообразие пред камерите.

- Знам един тип. Изхвърлиха го от медицинския факултет, но все пак изкара първите три години. Той...

- Били - прекъсна го Колдикът, - зарежи това.

Били се натъжи от този намек за примирение. Не искаше Колдикът да се отказва. Не беше въпрос само на сантименталност: той трябваше да се махне от тази сграда, защото всеки момент старецът можеше да реши сам да провери как вървят нещата и тогава всички надежди за „Чайката“ и други барове щяха да се изпарят яко дим. Но също така знаеше от опит, че няма никакъв смисъл да спори с Колдикът, който по природа си беше упорит и твърдоглав.

- Добре.

Той хапна малко чипс и си взе бира от хладилника. Още не беше изстинала, но му беше все едно.

- Мисля, че пикапът ми е бил вдигнат във въздуха от един негър - похвърли той.

- Мамка му. Как разбра?

- От един човек, който работи за баща ми.

- Кой?

- Дийн Харпър. Уволниха го, задето ми каза.

Били много съжаляваше за станалото. Освен това се страхуваше да не налети на Дийн, когато е пиян, защото беше сигурен, че ще го пребие на място.

- Имах предвид кой негър.

- Нямам представа.

- А смяташ ли да разбереш?

- Да.

- Как?

- И това не знам.

- Ако бях на себе си, щях да ти помогна. Дори да не хванем верния, ще грабнем някой от улицата и ще го накараме да плати за греховте на брат си. Бездруго всичките изглеждат еднакво.

Колдикът се изсмя и Били се засмя с него, макар да не мислеше, че наистина изглеждат еднакви. Не ги харесваше, но не мислеше, че изглеждат еднакви.

Той включи телевизора и двамата заедно гледаха някакъв филм с ченгета, докато Колдикът задряма. Не беше сигурен, че го е усетил, когато си тръгваше. Погледна нагоре към прозорците на апартамента. Плътните завеси скриваха светлината от телевизора, а крушки в лампите бездруго нямаше. Единствената следа от човешко обитание бяха изхвърлените останки от храна.

Били се почуди какво би станало, ако спре да идва; все едно да спре да храни птица в клетка. Може би Хеб Колдикът просто щеше да умре. Или щеше да се опита да се махне оттам, слизайки мъчително по стълбите, докато стигне до петото стъпало отдолу нагоре, което с малко късмет щеше да се продъни под тежестта му и с помощта на вече пробитото четвърто стъпало да прати Колдикът в мазето. Но пък можеше да успее да стигне до улицата и да стъжни живота на Били.

Той се качи в пикапа си и запали двигателя, но остана поне пет минути на място. Гледаше мрака навън и си мислеше, че нещата май няма да се оправят.

Никога.

В „Нош“ беше тихо. Барът спокойно подремваше между вечерята и нощните птици, които щяха да започнат да се стичат след музикалните шоута и късните смени в ресторантите. Паркър си намери една маса с достатъчно светлина, на която можеше да чете, и прелисти последния брой на „Портланд Финикс“. Ал Даймън, един от водещите политически коментатори в щата и определено най-заядливият, се набираше за качеството на евентуалните кандидати за губернаторския пост. Каквито и да бяха недостатъците им, поне сегашният титуляр -който беше обявен за „Най-луд американец“ от списание „Политико“ през 2014-а, още преди да започне вторият му мандат; който твърдеше, че наркопласьори извън щата идват в Мейн, за да продават хероин и „да забременяват бели момичета“; който бе предизвикал депутат от демократите на дуел и който вероятно беше отнел терапевтичното куче на жертва на сексуално насилие, което впоследствие нарече Вето - щеше да изпадне в политическа забрава и жителите на Мейн можеха да спрат да се обвиняват един друг, задето са го избрали. Освен, разбира се, онези, които наистина бяха гласували за него, въпреки че трудно можеше да се предположи кои са те, защото си траеха, вероятно от срам.

Що се отнася до Ал Даймън, Паркър си мислеше, че сигурно се иска много енергия, за да бъдеш винаги във форма, а водещият успяваше едновременно с това да бъде и весел, и забавен. Подобно на граф Дьо Сен Симон [26] Клод Анри дьо Рувруа, граф Дьо Сен Симон (1760-1825) е определян като първия теоретик на индустриалното общество. Представител е на западноевропейския критичен утопичен социализъм. Животът му е бил изпълнен с обрати и противоречия, поради което някои негови изследователи смятат, че той е изживял „четири живота“. -Бел. ред. в двора на Краля Слънце, въпросът не беше дали