Джон Коннолли - Жената от леса

Били се качи внимателно по стълбите, като се движеше близо до стената и прескочи четвъртото и петото стъпало. При предишното му идване кракът му беше пропаднал през по-долното, което доведе до леко навяхване и дупка в дъските, напомняща на зъбата усмивка. Само предупредителното изпращяване върху следващото стъпало му спести следващата травма. Този път успя да стигне до втория етаж невредим и изрита вратата, вместо да почука, защото ръцете му бяха заети с друго. След известно шумолене и псувни на прага се появи най-издирваният човек в целия щат.

Доста се забави - изръмжа Хеб Колдикът.

Паркър се прибра вкъщи, за да си вземе душ, но не си направи труда да си приготви вечеря. Знаеше, че Луис пътува към Портланд, и се бяха уговорили да се видят на по късен бургер в „Нош“ на „Конгресна“. Междувременно се чу с Кес Каръл, която потвърди, че няколко души са се обадили след подаването на Сребърната тревога, но нито една от забелязаните жени не приличаше на Ломбарди. Паркър не знаеше дали Мокси вече е говорил със Соланж Кориво за името Карис и събитията в Индиана, но не виждаше причини да не сподели същото с Каръл. Информацията не я зарадва, но ѝ помогна да фокусира вниманието си. Освен това увеличаваше вероятността изчезването на Ломбарди да бъде присъединено към разследването на случая Карис, както вече мислено го наричаше Паркър, ако, разбира се, Кориво приемеше вероятността за връзка между двете.

После отново пробва да се обади на Лейла Патън. Този път не се включи гласовата поща, но след дълго, напразно звънене връзката автоматично прекъсна. Явно Патън беше изключила услугата. Поради липсата на по-добра идея Паркър включи телефона на високоговорител и продължи да натиска бутона за повторно набиране, докато междувременно кипне вода за разтворимо кафе и залъже глада си с няколко бисквити.

Накрая, на четвъртия опит, отсреща се чу женски глас.

- Ало?

- Лейла?

- Да.

- Казвам се Чарли Паркър и съм...

- Не искам да говоря с вас. Нямам какво да ви кажа. Оставете ме на мира.

Очевидно беше размислила. Паркър знаеше, че има броени секунди.

- Ерол Доби - каза той бързо. - Естер Бакмейър.

Чуваше дишането ѝ. Поне не беше затворила.

- Не ви ли интересува какво е станало с тях?

Тя не отговори.

- Лейла?

Жената се разплака и затвори. Когато Паркър се опита да звънне отново, чу само съобщение да опита по-късно. Взе кафето си, отиде в кабинета, включи компютъра и си запази двупосочен билет до Синсинати.

Нищо чудно че Хеб Колдикът не изглеждаше добре. Имаше прободна рана вляво на торса, още една в лявата си ръка, а на гърдите си - трийсетсантиметров разрез, дълбок половин сантиметър, всичките благодарение на Дейл Пътнам, който беше показал завиден дух в последните си мигове на земята.

Колдикът реши да убие Пътнам и Гари Нюхаус още в момента, в който признаха, че са застреляли полицая. Съжаляваше, че не се е отървал от тях, преди да се съгласи да ги приюти под покрива си. Може би не трябваше и да предлага на гаджето си да се чука с единия или направо с двамата, за да му даде време да помисли, но беше късно.

Все пак бързо измисли план. Взе един бус от паркинга, скри Пътнам и Нюхаус отзад, затрупани от одеяла и боклуци, връчи им бутилка уиски, за да се погрижи за спокойното им и мило настроение, и подкара на юг, като гледаше да стои встрани от магистралите и да спазва ограниченията. Бусът още носеше името и контактите на фирма за декорация, прекратила дейността си преди година, което го правеше по-бе- зинтересен за ченгетата от обикновен автомобил. Не го спряха нито веднъж, въпреки че задмина няколко полицейски патрула, и стигна до целта си без инциденти.

А тази цел беше езерото Пинтейл, въпреки че там от години не беше кацала нито патица, нито друга птица [25] Pintail (англ.) - шилоопашата патица. - Бел. прев. . Това беше сигурно най-отровният водоем в целия щат, не на последно място благодарение на навика на Хеб Колдикът да излива в него всякакви автомобилни мръсотии, включително канцерогенно употребявано масло, празни туби от антифриз и охладителна течност и стари акумулатори. Намерението му беше да добави към тях телата на двамата си спътници и да остави природата да се погрижи за тях.

На брега на езерото имаше барака, която отдавна беше занемарена, но все още имаше четири стени и голяма част от покрива си. Тъкмо към нея той поведе, донякъде против желанието им, Пътнам и Нюхаус, които вече бяха леко пияни, макар и не толкова, колкото му се искаше. Сега съжаляваше, че не бе убил първо Пътнам, но двамата мъже вървяха пред него на влизане в бараката, като Нюхаус беше втори, и му се стори естествено да пусне един куршум в неговия тил, преди да се заеме с Пътнам.