Джон Коннолли - Жената от леса

- Искаш ли да отидеш там? - попита Мокси.

- Къде, в Индиана ли?

- Да.

- Ти бил ли си някога в Индиана?

- Не. И май не познавам никого, който е бил. Ти ще си първият.

- Не съм казал, че ще отида.

- Аз не те попитах дали ще отидеш, а дали искаш. Това са два различни въпроса.

- Не съм забелязал кога сте се произнесли, Ваша чест.

- Стари навици.

Паркър наистина нямаше желание да пътува до Индиана, но Лейла Патън не отговаряше на обажданията, а той се притесняваше, че може да избяга. Ако всичко беше наред, пътуването щеше да му отнеме една-две нощи извън дома. Имаше директни полети от Бостън до Синсинати, най-близкото летище до Кадилак, което щеше да му спести прекачването. И все пак това беше Индиана. Не че имаше нещо против щата, просто не му се ходеше там.

- Май гориш от нетърпение да се отървеш от мен - отбеляза той.

Ни най малко. Но ако изчезването на Ломбарди е свързано със смъртта на този Доби и изчезването на Бакмейър, значи някой е готов да докопа детето на всяка цена.

- В такъв случай мъжът, който ти се е обадил, си има по-съществени проблеми от нас и полицията.

- Възможно е вече да го е разбрал и затова да търси помощ.

- Още една причина да се срещнете колкото може по-скоро.

- Ще направя всичко възможно. Междувременно се прибери да си починеш. Изглеждаш уморен. Не обичам да те гледам такъв. Причиняваш ми душевен смут. Ще ти предам какво е казала Кориво.

Паркър вече беше на вратата, когато Мокси извика, като някаква охранена версия на Коломбо:

- Нещо ново от Боби Оушън и малоумния му син?

- Не.

- Добре. - Мокси се върна отново към книжата си. - Този шибан хлапак е голяма беля.

Уличните лампи осветяваха напуканата боя на пикапа, който Били Оушън беше принуден да шофира по силата на обстоятелствата. Всеки път, когато седнеше зад волана на тази употребявана таратайка, се сещаше за покойния си шевролет. И понеже се налагаше да я кара, за да работи и да оправдава заплатата, която баща му плащаше, мисълта за изгубеното съкровище го следваше неотлъчно.

Имотите на Боби Оушън бяха пръснати из Портланд, Южен Портланд, Уестбрук, Горам и Обърн. Основната задача на сина му беше да управлява тези имоти, което той правеше с възможно най-малко старание. Пропускаше поне едно от всеки три позвънявания на служебния телефон, защото човек не можеше да слуша до безкрай оплаквания от влага, шум, тръби, миризми, боклук, плъхове и хлебарки, без да му се прииска да счупи нечия глава. Вечно имаше проблеми, които трябваше да се решават - или да не се решават, според случая.

Небрежното отношение на Били към задълженията му можеше да има по-сериозни последици, ако баща му знаеше за него, най-малкото защото Боби Оушън не желаеше да си има неприятности с градската инспекция. Но тъй като компанията, управляваща имотите, не носеше фамилното име, а повечето наематели бяха бедни или имигранти с минимални познания по английски (фамилията Стоунхърст с удоволствие цакаше пришълците заради дързостта им да се домъкнат в Съединените щати), или умствено изостанали, Били можеше спокойно да ги тъпче, без да се тревожи, че някой ще се оплаче пред по-висша инстанция. Наемателите имаха връзка само с неговата компания, а ако се изключи секретарката, Били представляваше цялата компания.

В негова полза работеха и ниските наеми, както и страхът на обитателите да не се озоват на улицата, в случай че вдигнеха шумотевица. Били знаеше, че те все пак рано или късно ще стигнат до улицата. Облагородяването на града беше довело до четиресетпроцентно повишение на наемите през последните пет години и редица влиятелни личности, сред които и Боби Оушън, постоянно говореха за стабилизация. В крайна сметка и апартаментите на Боби Оушън щяха да станат прекалено скъпи за много хора. На този етап може би си струваше да се вложат малко средства за ремонти и да се намерят наематели на няколко нива над сегашните наеми - може би такива, които можеха да проведат приличен разговор на английски или които не стояха с отворена уста, когато не говореха.

Но докато това се случеше, Били с удоволствие щеше да се възползва от системата, създадена специално за експлоатация на бедните. Баща му не се взираше особено, стига да си получаваше парите, и дребните проблеми не го вълнуваха. Благодарение на това Били се чувстваше свободен да налага глоби в брой за най-дребните провинения, да приема депозитите за сигурни постъпления, използвайки всяко петно по килима или драскотина по етажерките за повод да не ги върне, и да насъсква адвоката си с диплома от кореспондентски курс по право срещу реални или въображаеми нарушения на договорите, който отправяше предимно заплахи за съдебно преследване поради неспазени срокове за предупреждение при напускане, защото дори да беше дадено такова предупреждение, то трудно се доказваше. Тези хора нямаха възможност да плащат на адвокати и счетоводители, защото едва успяваха да сложат нещо на масата, да не говорим, че според разбиранията на Били това не беше храна, а помия. И така, към момента той бе запорирал сметките и заплатите на половин дузина хора, чиято най-голяма грешка беше подписването на договор за наем с такава компания.