Джон Коннолли - Жената от леса

Били се надяваше някой ден всичко това да остане зад гърба му. Мразеше да се занимава със запушени тоалетни и препълнени контейнери за боклук. „Чайката“ можеше да бъде първото стъпало към по-мащабни и хубави неща. Баща му щеше да му повери нов бизнес и от Били зависеше да го управлява добре, за да докаже, че е достоен и за по-големи отговорности.

При мисълта за баща си Били неволно докосна лявата си буза, където го беше зашлевил. Вътрешно още го болеше. И то само заради някакви си брошури, защипани под чистачките на хората; само защото

Били беше решил да изрази мнение.

Чудеше се дали негърът, гръмнал колата му, не беше сегашен или бивш наемател в някой от имотите му. Имаше няколко сомалийци в Горам, част от които безспорно имаха особено отношение, но не беше сигурен, че те биха познали знамето на Конфедерацията или биха знаели какво означава. Но пък може просто да бяха видели пикапа и решили да си отмъстят за дупката, в която бяха принудени да живеят. Това обаче също изглеждаше слабо вероятно.

Естествено, възможно бе някой да е научил за доброволните му среднощни дейности в името на расовото прочистване. Били не знаеше почти нищо за Клана, освен чаршафите и горящите кръстове, и нямаше желание да научи, но разбираше значението на марката.

Което го връщаше към знамената.

А те от своя страна към негъра в бара.

Били Оушън нямаше да остави нещата така.

Въпросът беше принципен.

Ейнджъл спеше. Беше минал цял ден, откакто се бе върнал в апартамента си в Уест Сайд, където живееше с Луис в сградата, която заедно притежаваха, защото каквото беше на единия, принадлежеше и на другия. Луис си мислеше, че това не е нещо ново за Ейнджъл - като професионален крадец през по-голямата част от живота си, той беше свикнал с непостоянството на собствеността.

В апартамента на партера госпожа Бондарчук гледаше телевизия, заобиколена от джавкащите си померани - пазачи на пазачите. Госпожа Бондарчук беше наемател в сградата още когато Луис я купи, и той не виждаше причина да променя това. Наемът на дамата с помераните беше толкова нисък, че дори тя се притесняваше от това и редовно носеше големи тенджери с манджи и сладкиши, за да се реваншира. Освен това беше неуморен часовой и следеше всичко в сградата и околността, включително хората, които се спираха на улицата за по-дълго, отколкото бе нужно, за да вържат връзките на обувките си, да вдигнат телефона или да спрат такси. Телевизорът ѝ беше разположен така, че само с бегъл поглед наляво да може да се увери, че всичко е наред. Предпочиташе да мисли, че двамата господа на горните етажи са прости наематели като нея самата, и въпреки собственото си източноевропейско, католическо и дълбоко консервативно възпитание беше приятно скандализирана от сексуалната им ориентация. Чувстваше се екзотична балгодарение на познанството си с тях.

Луис взе една мокра кърпа и изтри потта от лицето на Ейнджъл. Приятелят му не реагира и продължи да диша плитко в наркотичния си сън. Тялото му беше съвършено неподвижно с изключение на повдигането и спускането на гърдите му.

„Така ще изглежда, когато умре - помисли си Луис. - Принуждава ме да си го представя.“

Зад гърба му се появи сестрата.

„Не искам да ме напуска. Това ще ме съсипе.“

- Мога да поема, ако желаете - каза тя.

Луис внимателно беше избрал трите сестри, които се редуваха в грижите за Ейнджъл, припокривайки се за по час всеки ден. Агенцията, известна с дискретността си, се беше грижила за принцове, диктатори и престъпници. Последните, според шефката ѝ, винаги бяха най-възпитаните.

- Благодаря - каза той, като върна кърпата в купата, оправи одеялото на гърдите му и приглади гънките. - Имате номера ми. Звънете спокойно за всичко.

Луис знаеше, че трябва да остане при Ейнджъл, но не можеше. Отново бягаше. Беше страхливец.

- Непременно - увери го сестрата, - но всичко ще бъде наред.

Тя седна на стола, а Луис затвори тихо вратата след себе си. Когато се събудеше, Ейнджъл щеше да разбере причината за отсъствието му. Тези моменти на бягство бяха единственият начин Луис да се разтовари от страха, който се трупаше в него, за да бъде по-силен за човека, когото обичаше.

В сградата имаше три апартамента, от които бяха заети само два. Този на втория етаж се използваше за работилница, офис и място за уединение, когато някой от двамата - по-често Ейнджъл, но понякога и Луис - започнеше да ходи по нервите на партньора си. В момента там живееха братята Фулчи, чиято охранителна функция се беше разпростряла и върху първоначалния възстановителен период на Ейнджъл. Луис се молеше да е за кратко, но трябваше да признае, че това улесняваше кръшкането му. Госпожа Бондарчук беше много бдителна жена, но не притежаваше оръжие.