Джон Коннолли - Жената от леса

- Няма значение.

- Добре.

- Когато я намерихме, беше започнала да ражда сама в гората, но много кървеше. Моята... един от нас знаеше нещичко за първата помощ, но не успяхме да я спасим.

- Как се казваше тя? - попита Мокси.

- Карис - отвърна мъжът след кратко мълчание. - Това беше първото ѝ име и засега друго няма да кажа.

- Ами детето?

- Детето беше живо. И още е. Помоли ни да го гледаме. Искаше да се погрижим за него.

- Защо не се обадихте в полицията или социалните служби?

- Тя ни накара да обещаем, точно преди да умре. Каза, че ако го направим, момченцето ще бъде в опасност от бащата.

„Момче“, отбеляза си Мокси, и реши да рискува.

- Откъде да знам, че ми казвате истината? Не искам да ви засегна, но в такива случаи получаваме какви ли не обаждания.

- Защо ще ви се обаждам, за да ви лъжа?

Мъжът звучеше искрено озадачен. При други обстоятелства Мокси би споделил колко много хора му се обаждат само за да го излъжат, обикновено за да избегнат решетките. Правото не беше

подходящ бизнес, ако човек ценеше истината или правдата. Мокси едва успяваше да не се удави в цинизъм.

- Е, хората говорят какво ли не, защото им се иска да се почувстват значими или се чувстват самотни.

- Аз знам, че не съм значим, а не съм и самотен.

- Някои са просто луди.

- И луд не съм.

- Да, не звучите като луд - призна Мокси, - но няма как да разбера дали ми казвате истината, ако не...

- Издълбах Давидов щит на едно дърво наблизо, след като я погребах.

- Казаха го по новините.

- Издълбах го на един смърч на север. Понечих да добавя и дата, но размислих, така че кората под звездата е наранена.

Това лесно можеше да се провери.

- Добре - каза Мокси, - вече ви вярвам. А защо издълбахте звездата?

- Защото тя носеше такава на шията си. Реших, че така ще бъде редно.

- Пазите ли медальона?

- Времето изтече - каза мъжът и телефонът замлъкна за трети път.

- Свържи се с Паркър и следващия път, като звънне мъжът, го пусни на високоговорител. Искам и той да чуе.

Ала телефонът не звънна повече.

Главният Бакер не си тръгна веднага от Колониалния клуб. Прочете вестниците, след което проведе няколко разговора. Както в много други отношения, Клубът имаше строги правила за употребата на мобилни телефони и други подобни устройства. Това по мнението на създателя му беше едно от основните предимства на членството: външният свят ставаше все по-враждебен към тишината и дори към добрите обноски, станеше ли дума за електронни комуникации.

Главният Бакер подозираше, че след време повсеместната употреба на мобилни телефони ще претърпи удар, и се опитваше да ускори този момент чрез подходящи инвестиции. Той беше основният вложител в бъдеща верига кафенета, в които говоренето по мобилен телефон щеше да бъде забранено, а гледането на филми и клипове щеше да бъде възможно само със слушалки. Идеята му бе хрумнала след едно пътуване до Русия. Там беше поканен на среща в московски ресторант, в който съществуваше подобна забрана и всички клиенти трябваше да оставят апаратите си при хостесата на вратата. В случай че някой клиент бъдеше потърсен по мобилния си телефон, служител на ресторанта отиваше да го попита дали желае да приеме разговора и ако отговорът беше положителен, го отвеждаше в специално сепаре, така че да не безпокои другите гости. Главният Бакер беше оптимист и смяташе, че малкият риск ще му се отплати както финансово, така и с още едно убежище от натрапчивите околни.

Само в две от залите на Колониалния клуб беше разрешено да се използват телефони, при това дискретно и максимално тихо. В една от тях сега Главният Бакер започна конферентен разговор, за да осведоми двама от най-близките си партньори за срещата си с Куейл.

- Можем ли да бъдем сигурни, че няма да посегне на Паркър? -попита ясен женски глас.

- Бях възможно най-ясен по въпроса.

- Което не гарантира, че ще се съобрази.

- Лошото е, че пътищата им вече са се пресекли. Конфронтацията може да се окаже неизбежна.

- Тогава да се надяваме, че Куейл ще намери каквото търси и ще си тръгне, преди това да се случи.

- Струва ми се, че си причиняваме значителни неудобства и разходи, за да улесним Куейл - отбеляза другият Бакер, - а в замяна ще получим само влошаване на положението.

- Уведомих го за цената на нашата помощ - отвърна Главният Бакер.

- А тя е...? - попита жената, която явно не знаеше нищо по въпроса.

- Ангажирали сме услугите на послушната му убийца.