Джон Коннолли - Жената от леса

Той прегледа бележките си. Карис беше необичайно име и със сигурност не бяха много изчезналите жени с него - ако, разбира се, тя беше обявена за изчезнала. Липсата на загрижени хора, които се интересуват дали намерената жена не е тя, подсказваше, че може би не е.

Моли Боу се върна.

- Ще се обади на Лейла и ще я пита дали може да ти даде номера ѝ. Не ѝ казах, че вероятно така или иначе ще я откриеш. Реших, че няма да бъде от полза.

Боу остави телефона си на масата с изключен звук, така че ако някой се обади, екранът да светне, без да вдига шум.

- С теб сме от една кръвна група.

- Искрено се надявам да грешиш. - Тя прехапа устни. - Видях Сребърната тревога за Маела. Тези неща помагат ли?

- Понякога, ако някой просто се е запилял нанякъде.

- Но Маела не е, нали?

- Съмнявам се.

- Не виждам логика. Защо някой ще иска да нарани Маела, Доби или когото и да било друг заради тялото, намерено в гората? Единственото, което биха знаели те, е името ѝ.

- Ако това наистина е Карис, тя е бягала от някого. И тъй като е била бременна, това вероятно е бил бащата или човек, нает от него.

- Но да убиеш човек само за да разбереш какво е станало с едно бебе...?

- Виждала си немалко мъже, готови да убият жените си, задето са се опитали да си тръгнат с децата си.

Боу се замисли.

- Така е. Дори разбирам яростта и нарцисизма, провокиращи подобни действия. Но ако мъртвата жена наистина е Карис, тя е починала много отдавна. Вече никой нищо не може да ѝ направи. Какво би опитвал да постигне този човек чрез Маела и другите?

- Да намери детето. Останалото може да е отмъщение.

- Отмъщение?

Паркър вече мислеше на глас, почти забравил за Боу.

- За намесата. За помощта им за Карис. За прикриването на детето. Трябва да е бащата. Няма кой друг.

Екранът на телефона светна. Боу го взе и отново излезе, като взе химикалката и листчето, които Паркър бързо ѝ подаде. Когато се върна, на листчето беше написан номер.

- Лейла Патън е съгласна да говори с теб - каза тя.

Паркър изпрати Боу до колата ѝ. Слънцето грееше приятно топло върху лицата им. Човек би се изкушил да излезе и без връхна дреха, стига да вярваше в продължителното благоразположение на времето и Господ. Паркър не беше склонен да отдава прекомерно доверие на нито едното.

От другата страна на паркинга една жена поставяше бебето си в кошчето на задната седалка. Докато беше заета с това, другото ѝ дете -около тригодишно момченце - се спусна да бяга. Паркър тъкмо щеше да извика, когато майката видя какво става и сама се завтече да го хване.

Ето колко лесно се случва, помисли си Паркър: стига миг невнимание.

Неизвестната жена вече имаше евентуална самоличност: Карис. Но как беше стигнала дотам никой да не се интересува от нея? Лош късмет? Психично заболяване? Бедност? Всичко това бяха обстоятелства, не извинения. Не можеха да оправдаят безименен гроб. За нея вече беше късно, но за детето може би не. И Мокси Кастин, и Паркър отлично разбираха това.

Той потупа покрива на колата на Моли Боу, когато потегли. Раздразнението ѝ отдавна беше изчезнало, защото на нея също ѝ пукаше.

Все пак бяха от една кръвна група.

Мокси Кастин се опитваше да си спомни последния път, когато е водил толкова смущаващ разговор по телефона като този. Мъжът отсреща звънеше от обществен апарат и изглежда, вярваше, че Мокси разполага със същите ресурси за проследяване като Агенцията за национална сигурност. Прекъсваше разговора на всеки три минути -сигурно беше гледал твърде много филми и смяташе, че това е времето, нужно за установяване на местоположението. Мокси се опита да го убеди, че това не се прави така още от осемдесетте години; не че и тогава беше проследявал обаждания, също както не проследяваше и сега. Непознатият обаче изтъкна, не без логично основание, че точно така би казал човек, който иска да проследи обаждането, и с това изтекоха поредните три минути.

Съдейки по гласа и представите за телефоните и полицейската работа, мъжът не беше млад. Беше родом от Мейн, личеше си по акцента. А най-същественото беше, че този човек можеше да е отговорен за заравянето на неизвестната жена, което означаваше, че би знаел и какво е станало с детето.

- Ние не сме я убили - каза мъжът, когато се обади за трети път.

Мокси записа „НИЕ“ с големи букви в тефтера си до бележките, които си водеше със своя собствена стенография.

- Кои „ние“? - попита той.

Мъжът осъзна, че е допуснал грешка, но вече не можеше да върне думите назад. Мокси погледна часовника си. Бяха минали деветдесет секунди, оставаха още толкова.