Джон Коннолли - Жената от леса

Той, естествено, знаеше какво правят федералните. Подобни стратегии често се прилагаха в бизнеса. Внимателно се разпространяваха истории за неефективността на някой продукт, за влошеното здраве на дългогодишния президент на някоя компания, за проблеми с безопасността на ново лекарство, все с едничката цел да се повлияе на цената на акциите или да се затруднят конкурентите. Верността на твърденията беше без значение. Веднъж пуснати, слуховете добиваха стойността на истина и никакви опровержения не можеха да компенсират нанесените щети.

Ето че сега самият той беше принуден да отрича обвинения в съучастие, но с това само подсилваше ефекта на лъжата. Притиснат беше да опровергава твърдения, които не можеха да бъдат опровергани, защото липсваше всяко доказателство за реалността им. Дори последната му приятелка спря да вдига телефона си. Единствените хора, които се радваха да го чуят, бяха адвокатите му, защото им плащаше на час за всеки разговор. Понякога си струваше дори само за да побъбри с някого.

Прайър имаше пари. Адвокатските хонорари ядяха от средствата му, но не беше заплашен от бедност, поне в обозримо бъдеще. Но за какво му бяха на човек пари, ако не можеше да се храни, където му се иска, да пътува, където пожелае, да се вижда с хората, които някога е наричал приятели? Какво бяха парите без влияние? Сякаш беше попаднал в чистилището. По цял ден не правеше нищо, а вечер трябваше да пие приспивателни, за да заспи. Въпреки че добре познаваше стратегиите, които използваха срещу него, длъжен бе да признае ефективността им. Защо трябваше да защитава онези, които толкова бързо бяха изгубили вяра в него? Защо просто не отидеше при федералните и не им разкажеше каквото знаеше за Бакерите в замяна на нов живот далеч оттук?

„Защото ще заменя една форма на ограничение с друга. Никога няма да мога да седна с гръб към вратата. Никога няма да мога за затворя очи, ако нямам въоръжена охрана. Винаги ще се страхувам, а и те рано или късно ще ме открият.“

Прайър влезе в сградата, в която живееше. Портиера го нямаше, но вратата на стаичката зад рецепцията беше отворена и се чуваше тиха музика. Прайър се зарадва, че не се налага да си разменят любезности, въпреки изолацията. Федералните бяха претърсили апартамента му и името му беше във вестниците, така че портиерите бяха наясно с проблемите му, също като всички останали в сградата. Гледаха го с нови очи и го поздравяваха с неохота, ако въобще го правеха.

Той се качи с асансьора до шестия етаж. Беше сам в кабината, за което също беше признателен. Премести плика с покупки, за да бръкне в джоба си за ключа. Съдържанието на плика не беше кой знае какво -поне в хранителен аспект, но той се утешаваше с каквото можеше. Беше запазил членството си в клуба за здраве, но беше прекалено известен и там, за да се концентрира върху упражненията, така че беше качил почти пет килограма от началото на разследването. Костюмите вече не му стояха така удобно, както преди, но това беше нищожно неудобство, понеже бездруго вече не му се налагаше да ги носи.

Как от ФБР се бяха насочили към хората, които разследваха и арестуваха? Този въпрос го тормозеше от самото начало. Каквото и да си мислеха Бакерите, имената не идваха от него. Може би друг снасяше информация, но мишените бяха толкова разнообразни - политици, църковни служители, полицаи, държавни служители, бизнесмени, - че източникът можеше да бъде само човек, познаващ цялата мрежа на Бакерите. И всички бяха дълбоко свързани с нея. Някои бяха компрометирани, други се бяха отказали по своя воля от каузата още преди десетилетия. Но нямаше нови хора.

Значи беше стар списък със съзаклятници. Старият списък. Смяташе се, че е изгубен или унищожен, но ако не беше така? Ако някой го беше намерил и споделил съдържанието му с ФБР? Но защо тогава не действаха срещу всички? Защо си избираха произволно индивиди, които нямаха никаква връзка помежду си, освен за да затегнат клещите около самия Прайър? Възможно ли беше някой да подава избрани имена на ФБР, но да пази самия списък за себе си? Кой можеше да бъде това? Отговорът го осени в момента, в който отвори вратата. Защо не му беше хрумнало по-рано? Защото беше твърде потънал в проблемите си, твърде зает да се самосъжалява. Но сега най-сетне умът му се проясняваше.

Паркър. Нямаше кой друг да бъде. Той имаше и контактите, и волята за това.

Прайър затвори вратата след себе си, остави покупките на масата в кухнята и се отправи към дневната. Беше рано следобед. Щеше да се обади на адвокатите си и да поиска да организират среща, ако може, още тази вечер, с представител на „Грейнджър и Мелън“, които се грижеха за правните дела на Бакерите. Щеше да представи подозренията си. Нямаше нужда дори да открива закономерност. Закономерността беше, че няма закономерност.