Джон Коннолли - Жената от леса

- Онзи мъж не се ли е обаждал повече?

- Не.

- Когато се свърже, използвай Ломбарди. Сплаши го, за да дойде. Така можем да защитим него, сина на Карис и всички останали, които знаят какво е станало. Дръж Луис наблизо. Намери му стол в ъгъла.

Опашката беше свършила и Паркър чу името си по високоговорителя.

- Трябва да тръгвам.

Холи Уийвър и баща ѝ гледаха с по едно око вечерните новини, които предаваха на живо от шосето до Кариерата на Грунди, където се бяха събрали множество полицейски и следствени автомобили, също като при откриването на Карис.

- Божичко - възкликна Холи, но в тона ѝ не се криеше шок, само отвращение от склонността на някои човешки същества да причиняват страдание на други.

Новината не привлече твърде много и вниманието на Оуен Уийвър, който седеше на съседния фотьойл и пиеше бира. Тялото в кариерата беше чужд проблем. Те си имаха свои собствени.

Дъщеря му продължаваше да отлага срещата с адвоката Кастин. Не я винеше. Такава крачка би задействала вълна от събития, която спокойно можеше да завърши със загубата на Даниел, най-малкото временно, ако не и завинаги, както и със затвор за единия или и двамата възрастни. Но Холи му беше ядосана. Той ѝ беше предал съвсем точно разговора си с адвоката и тя смяташе, че е издал твърде много. Беше разкрил името на Карис и пола на детето ѝ, а не се бяха разбрали за това. Оуен трябваше да признае, че се е пообъркал при разговора си с Кастин и може би е трябвало повече да държи езика си зад зъбите, но и той, като повечето разумни хора, цял живот беше отбягвал адвокатите. Челният сблъсък с един от тях, макар и по телефона, бе повече от изнервящ.

Холи се обърна към него.

- Размислих - каза тя.

- Не можеш да размислиш точно сега.

- Мога и ще го направя. Ако се издадем, ще ни отнемат Даниел. Ако си траем, има шанс никой никога да не разбере. Всичко скоро ще утихне, защото полицията си има по-сериозни тревоги, като например да открие убийците на онзи полицай, а сега и на жената от кариерата. Колко дълго според теб ще търсят детето?

- Но Кастин вече знае.

- Какво знае? Името на Карис и това, че е родила момче. Нищо повече.

- Ако не му се обадим, той ще съобщи в полицията.

- Нека.

- А частният детектив?

- Какво може да направи той - да принуди родителите на всички петгодишни момченца в щата да направят ДНК тестове? Ако дойде, ще му дам имената на всички мъже, с които съм спала. Даже ще си измисля няколко, а той сам да реши кого съм решила да не вписвам в удостоверението за раждане.

Баща ѝ потръпна. Като всеки мъж с дъщеря, една малка част от него много искаше да вярва в непорочното зачатие.

- Холи...

- Даниел е мой. Това е решението ми. Взех го и повече няма какво да говорим.

Тя се отправи към кухнята и задрънча със съдовете, докато приготвяше вечеря. Нямаше да спори повече с нея, поне засега. Имаше опит с покойната ѝ майка, на която Холи приличаше в твърде много отношения, и се беше научил кога да отстъпва. Пък може би и тя имаше право: ползите от самопризнанията бяха пренебрежимо малко. Вероятно бурята скоро щеше да размине, а случаят да потъне в архивите в някое мазе в Огъста.

На вратата се позвъни. Даниел беше на гости на свое приятелче и тъкмо по това време трябваше да го върнат, но когато Оуен отвори вратата, на прага стоеше Шийла Барам. Семейство Барам живееше в имота на изток от Уийвър и двете семейства се радваха на добри отношения, въпреки че двамата Барам бяха по-близо до възрастта на Оуен, отколкото до Холи, а децата им отдавна бяха напуснали дома и създали свои собствени семейства. Понякога гледаха Даниел, когато се налагаше Холи да работи до късно, а Оуен беше на път, въпреки че момчето се оплакваше от телевизионните програми, които гледаха те -предимно стари шоута с игри и религиозни предавания, - както и от наличието на броколи във всяко ястие.

Оуен покани Шийла да влезе, а Холи я поздрави от кухнята.

- Всичко наред ли е? - попита той.

- Горе-долу - отвърна Шийла. - Виж, може да си въобразявам, но днес забелязах някой да обикаля около къщата ви.

- Кой някой?

- Ами... беше жена. Видях я от кухнята. Изглеждаше мръсна и мисля, че не носеше обувки. Сигурно е била бездомница. Стори ми се, че изпробва прозорците, за да влезе през тях и да открадне нещо. Повиках Хенри и му казах да я изгони, защото кой знае колко време щеше да мине, докато дойде полицията.

Хенри Барам беше едър мъж, ветеран от Виетнам. Оуен не би го предизвиквал с лека ръка.