Джон Коннолли - Жената от леса

- Хайде, пичове - провикна се той, - стига толкова.

- Още един - отвърна Трой. - Този ще бъде истинска дълбочинна бомба. Истинско чудовище.

Така си беше. Нямаше никакъв начин двамата с Девин да го вдигнат сами.

- Джош! - извика Трой. - Ела насам. Ти също, Бети.

Джош се приближи, Скот също, въпреки че му беше писнало да го наричат Бети, което се римува с Вети. Джош трябваше да признае, че този блок наистина щеше да вдигне голям фонтан. Той пресуши бирата си и остави шишето на земята. Нямаше как да знае, но това щеше да е последният „Хайлайф“ в живота му. Оттук насетне дори етикетът щеше да предизвиква неприятни спомени у него.

Четирите момчета заедно избутаха блока до ръба на кариерата, където той се заклати в очакване на финалния тласък.

- Бомба! - извика Трой и Девин пак се засмя, а скалата полетя надолу, удряйки се в стената на кариерата и събаряйки камъни по пътя си, докато не се стовари на дъното. Последва мощно изригване на вода, също като от подводна бомба, както беше обещал Трой. Девин нададе победоносен вик и другите се присъединиха, но възгласите им скоро притихнаха, докато не остана да се чува само гласът на Девин, преди и той да замлъкне.

От водата се подаде задницата на кола, избутана нагоре от силния удар на блока върху предния ѝ капак. Багажникът се отвори. Вътре лежеше труп на вързана жена.

Джош Линдли не помръдна, не продума, не повърна. Не искаше дори да гледа, но колкото и да се мъчеше, не можеше дори да отмести очи. А после осъзна, че се е обърнал, но още вижда тялото в багажника, и знаеше, че ще продължи да го вижда и че това ще бъде един от товарите, които ще носи на раменете си с годините, чак до гроба.

Той извади мобилния си телефон и набра 911.

А Трой Игън вече изхвърляше бирата.

Гарисън Прайър отвори очи. Лежеше гол във ваната с вързани зад гърба ръце, а краката и устата му бяха залепени с тиксо. На тоалетната до него седеше жена. Бледа кожа, сиви очи и почти бяла коса под светлосинята найлонова шапка: по-скоро отмит образ, отколкото живо същество, като стара, избледняла картина.

Главата на Прайър тежеше. Насили се да я вдигне и я удари болезнено в чешмата зад себе си. Усилието изчерпа и малкото му останала енергия, така че той остана в тази поза, с неприятно забития чучур в тила си. Крайниците го боляха и едва се сдържаше да не повърне от страх да не се задави.

Гледаше жената и тя го гледаше. И колкото повече я наблюдаваше, толкова по-отвратителна му се струваше, като че ли дълбоката грозота не можеше да се скрие отблизо. Събраните в скута ѝ ръце ѝ придаваха едва ли не благопристоен вид на стара мома. Прайър не видя оръжие и за първи път усети нотка на надежда. Може би това беше само предупреждение - Бакерите му напомняха за дълга му към тях. Нямаше кой друг да е пратил жената в апартамента му, защото никой друг не би рискувал да нахлуе така в жилището му. Ако само успееше да я накара да свали тиксото от устата му, можеше да ѝ каже до какъв извод е стигнал за списъка и Паркър. Щеше да я помоли да звънне един телефон и всичко да приключи. Опита се да покаже с очи, че му се гади. Искаше само шанс да обясни.

Жената вдигна ръце от скута си, показвайки малка кожена кесия. Тя изсипа съдържанието ѝ на мраморния плот от дясната си страна: скалпели, кукички и пинсети, лъщящи под изкуствената светлина. До тях имаше квадратен найлон, който тя разгъна и облече като дъждобран. После стана и го изпъна надолу, за да покрие добре дрехите ѝ. Накрая нахлузи чифт ръкавици.

Едва тогава отвори уста.

- Да си знаете: поискаха да бъде болезнено. - Тя избра един дълъг скалпел. - Боя се, че доста ще измърляме.

Телефонът на Паркър иззвъня, докато чакаше, за да се качи на самолета за Синсинати. Съжаляваше, че не е успял да вземе по-ранен полет, защото в този беше пълна лудница, но нямаше как да отложи сутрешната си среща с един свидетел по дело за нападение, което трябваше да се гледа след няколко дни.

- Лоши новини - каза Мокси. - Намерили са тялото на Маела.

Паркър се дръпна настрани и застана пред един празен гейт, за да говори на спокойствие.

- Къде?

- На дъното на Кариерата на Грунди. Самоличността още не е потвърдена, но изглежда, някой я е заключил в багажника на колата ѝ и я е бутнал във водата.

Опашката се скъсяваше, самолетът се пълнеше. Мокси плащаше за първа класа, така че проблемът не беше дали ще има място за ръчния му багаж. Чудеше се дали въобще да се качва. Взе бързо решение. Нямаше с какво да помогне в разследването на убийството на Ломбарди, но можеше да отиде в Индиана, както беше планирал, за да разбере какво знае или подозира Лейла Патън за смъртта на Ерол Доби и изчезването на приятелката му Естер Бакмейър. Карис беше връзката между Доби, Бакмейър и Ломбарди, а Лейла Патън, която беше работила за Доби, видимо бе уплашена. Паркър искаше да я попита защо.