Джон Коннолли - Жената от леса

Холи отиде при тях.

- Какво е станало?

- Шийла казва, че една жена може би се е опитала да проникне в къщата по-рано днес.

- Докато Хенри дойде, вече си беше отишла - продължи Шийла. - Според него не беше успяла да влезе, но понеже имаме ключ, все пак реши да огледа и вътре. После провери и твоята къща, Оуен. Надявам се, че нямате нищо против.

Следобеда Оуен беше ходил до банката, което беше единствената причина да отсъства.

- Не, разбира се - каза той.

- Благодарни сме ви за загрижеността - добави Холи.

- Сметнахме, че ако искате да съобщите в полицията, по-добре сами да го направите. Ние сме винаги наоколо. Знаете го Хенри - не обича да излиза от къщи, освен за да отиде на църква.

- Няма смисъл да занимаваме полицията - отвърна Холи, като старателно отбягваше погледа на баща си. - Ще гледаме да не забравяме алармата и да заключваме вратите и прозорците. Но не споменавайте за това на Даниел, моля ви. Не искам да се тревожи.

Шийла се съгласи, че така ще бъде най-добре. Двамата ѝ благодариха отново и тя си тръгна.

- Странно, не мислиш ли? - попита Холи.

- Казваш да не викаме полиция? - отвърна Оуен. - Сигурна ли си?

- Да си го татуирам ли на челото? Няма да говорим с полицията. За нищо.

- Мисля, че ще го запомня. - Баща ѝ взе палтото си от закачалката и едно фенерче от чекмеджето под нея. - Ще погледна отвън, да глътна малко въздух.

Той обиколи двете къщи. Единствените следи от опит за проникване бяха до прозореца на Даниел: по дограмата и стъклото личаха пръски кал, като от мръсни пръсти, които са се опитвали да го отворят. Оуен ги избърса с ръкава на палтото си.

Както беше казала Холи, нямаше смисъл да тревожат момчето.

Телефонът на Били иззвъня, докато почистваше боклука пред „Сънлайт Хейвън“ в Южен Портланд. Комплексът с дванайсет апартамента беше най-доходният имот на Стоунхърст с добре поддържана градина отзад и светли стаи с високи тавани. Жилищата в него се отдаваха само на представители на бялата раса, независимо от всички препоръки, които представяха останалите. Един от апартаментите на най-горния етаж в момента беше свободен и Били имаше насрочен оглед след час, но някой беше изхвърлил торби със смет отвисоко в неуспешен опит да уцели контейнера и боклуците се бяха пръснали из целия двор. Затова сега Били се надпреварваше с вятъра за хартиени опаковки, събираше изгнили огризки от плодове и си мислеше, че животът определено се е изсрал в обувките му.

Погледна екрана на телефона, но номерът беше скрит. Мразеше, когато хората правеха така, и обикновено оставяше разговорите да се прехвърлят към гласовата поща. Този път обаче вдигна, в случай че се обаждат евентуалните наематели и им се е наложило да заемат чужд телефон.

Гласът отсреща звучеше досущ като на онези актьори в тъпите класически филми, които оповестяваха, че вечерята е сервирана. Майка му обичаше да ги гледа.

- С господин Стоунхърст ли разговарям?

- Същият.

- Господин Уилям Стоунхърст?

Били не помнеше откога не са го наричали така, освен когато майка му беше ядосана.

- Аха. Кой е?

- Името ми е Куейл. Мисля, че знам кой е запалил пикапа ви.

Даниел Уийвър се събуди от драскане по прозореца. Завесите бяха спуснати, в къщата беше тихо. Майка му си беше легнала малко след като Даниел се прибра, а дядо Оуен си беше отишъл дори по-рано, така че въобще не успя да го види. Стори му се, че майка му е малко по-спокойна, отколкото изглеждаше напоследък. Тя сложи Даниел да седне и го попита как е минал денят му, а после го прегърна, и на него му хареса. Много му хареса.

Драскането се повтори. Даниел седна в леглото си.

Каза си, че сигурно е някое животно - енот или котката на семейство Барам, Соломон, която понякога обикаляше и търсеше храна.

Звукът спря и той се успокои. Знаеше си. Глупаво... Драскането беше заменено от тихо почукване и гласа на Карис, която го викаше по име.

даниел

Момчето затрепери.

даниел

Коремът му се сви и той усети лош вкус в устата си.

отвори прозореца

Той простена и затисна устата си с ръка, но беше късно.

чувам те

- Не - прошепна той.

не ядосвай мама

Даниел запищя с всичка сила.

Полетът на Паркър кацна в Синсинати в осем вечерта. Можеше да пренощува в хотела на летището и да тръгне за Кадилак сутринта, но тази мисъл го потискаше - в тези хотели всички искаха да бъдат някъде другаде, поради което те по същество представляваха екзистенциални дилеми с кофти барове - така че взе кола под наем и се отправи на запад.