Джон Коннолли - Жената от леса

- Хм...

- Не слушайте Уолш. Той ми е кисел за много неща.

- Все пак „хм“.

- Може би все пак ви се иска лично да посетите Индиана, но нека ви предупредя, че двупосочният билет е доста скъп, а тук няма какво особено да се види, освен ако не сте фен на НАСКАР. Хайде, Кориво: ако не разкарването, ще ви спестя поне малко проучвания.

- Добре, добре. Но ще ни информирате за всичко, което научите, и няма да ядосвате никого.

- Хм...

- Много смешно.

Паркър ѝ благодари и затвори.

Полицейското управление в Кадилак беше организирано по почти същия начин като това в Кейп Елизабет: четиринайсет служители, от които петима патрулни полицаи и един детектив. Приемната работеше от осем сутринта до пет следобед всеки ден, а извън тези часове телефоните препраща директно към регионалната диспечерска служба. Тя разполагаше с четирима дежурни полицаи и четирима дежурни чиновници през уикендите, като в момента имаше по едно свободно място и за двете позиции. Паркър знаеше всичко това, защото беше написано на едно голямо табло, а той имаше половин час на разположение, за да се запознае с детайлите, докато чакаше шефа да се върне от ангажимента си навън, който, както се оказа, се състоеше в късна закуска в „Сънисайд Дайн Ин“, и това вероятно не беше първата му закуска за деня, съдейки по напрежението върху копчетата на униформената му риза. Името му беше Дуайт Хилик и след като Паркър му представи повода за посещението си, прояви предпазлив интерес.

- Багажник на кола, казвате?

- Точно така.

Хилик потропваше с химикалката си по бюрото.

- Не сме получавали молба от Мейн за съдействие с информация.

- Ще получите.

- Защо тогава да не изчакам да говоря с колегите вместо с вас?

- Защото аз съм тук, а те не са. Лейтенант Соланж Кориво може да гарантира за мен.

Хилик остави химикалката си.

- Не ми трябват гаранции - продължи той. - Знам кой сте. Проверих ви в „Гугъл“. Планирате ли да застреляте някого?

- Кой ден сме?

- Мисля, че четвъртък.

- Не, днес не планирам да стрелям.

Хилик го гледа поне десет секунди в пълно мълчание.

- Е, добре тогава - каза той накрая. - Да започваме.

Макар и почиващо на доста краткотраен контакт, впечатлението на Айвън Гилър беше, че Грег Мълис не е типът на Кони Уайт. Живееше на сметище, работеше в кланица и се държеше като човек, който всяка сутрин се буди с мисълта как ли ще го прецака този ден животът. Поне най-сетне беше успял да заплоди жена - с момченце, според бъдещата майка, - но Гилър беше убеден, че участието му се е изразявало в това да държи очите си затворени. Приятелката му можеше да се нарече непривлекателна, но само ако човек не беше виждал други просто непривлекателни жени, да не говорим за привлекателни. А съдейки по пепелниците, пръснати из цялата къща, миризмата на дрехите и цигарата в дясната ѝ ръка, детето, ако оцелееше до раждането си, щеше да стане Марлборо Мен.

Гилър беше проучил надлежно Мълис, преди да го потърси лично, и знаеше името на бившата му съпруга, домашния ѝ адрес, двете ѝ работни места и училището на сина ѝ - или „сина“ ѝ, както вече възприемаше той Даниел Уийвър. Нужно му беше обаче потвърждение на историята, която му бе разказала Кони Уайт: че Холи Уийвър не би могла да е заченала детето, което наричаше свое. Затова сега Гилър седеше на ожулена масичка в кухня, смърдяща на мас и варени зеленчуци, в къща, която се нуждаеше от сериозно почистване или, най-добре, изпепеляващ пожар.

Мълис седеше прегърбен срещу Гилър и държеше в ръка визитката му, която го представяше като Маркъс Лайт, служител на Отдела за закрила на децата и семействата към Департамента за здравеопазване и социална политика. Гилър разполагаше с множество такива: някои си беше направил сам, а други, като тази, бяха просто чужди визитки, които беше запазил или откраднал. Мълис и приятелката му дори не поискаха да видят служебна карта. Визитката беше достатъчна, за да го пуснат в дома си - е, тя и уверението му, че не само ведомството няма никакви забележки към тях, но и може дори да получат помощ, ако отговорят на някои въпроси.

Гилър не спираше да се удивлява колко лековерни могат да бъдат хората.

Мълис беше метър и седемдесет и два висок; слаб, но не мършав, като че ли сглобен от парчета тел. Някога вероятно бе минавал за хубавец, преди разочарованието да го разяде.

- Споменахте за помощи - каза приятелката му, чието име беше Таня. За да няма съмнения по въпроса, беше го татуирала на опакото на лявата си длан, оградено със сърчице. На дясната имаше същото сърчице с името на партньора ѝ.