Джон Коннолли - Жената от леса

- Божичко, всички се разболяват от рак. Не помня да е било така преди.

- Винаги е имало по нещо. Просто светът намира нови начини да ни убива.

- Как го приема Луис?

- Както може да се очаква.

- Толкова ли е зле?

- Тихите води са най-дълбоки.

- И студени.

- Ако се опитваш да отбележиш точки, изчакай да се върне в града, за да му го кажеш в лицето.

- Може и да го направя. А ти още не си отговорил на въпроса ми: той навъртал ли се е напоследък в града?

- А може ли аз да попитам защо това те интересува?

- Не и нека ти напомня, че ако търсиш информация - което предполагам, че е така, след като седим заедно тук, пътят е двупосочен.

Паркър се предаде. Не виждаше как може да възрази на това.

- Беше тук миналия уикенд.

- Видяхте ли се?

- Да.

- Къде?

- На различни места.

- Някое от тях да е било на „Къмършъл“?

- Не помня. И това не ми звучи като размяна на информация. По-точно би било да се нарече „разпит“.

Уолш размести празните и пълните пакетчета захар, дока- то не се получи фигура: свастика.

- Някой е гръмнал колата на Били Оушън.

- Някои не обичат арендби.

- Мислиш ли, че си първият, който се шегува така?

- Дори не е първият път, в който аз се шегувам така.

- Гледай ти. И как стана така?

- Старецът на Били се опитал да наеме Мокси Кастин, за да разбере кой има зъб на сина му или възражения срещу начина, по който изразява политическите си възгледи, защото смятал, че вие сте твърде некадърни, за да го направите.

- Какво му е отговорил Мокси?

- Мокси е евреин. Какво му е казал според теб?

- Мокси е евреин?

- Нали? И аз се изненадах.

Уолш развали захарната свастика.

- Човек трябва да има особена нагласа на духа, за да взриви нечий пикап само защото не одобрява политическите виждания на собственика му.

- Доколкото чувам, Били Оушън няма политически виждания или поне не такива, които да заслужават подобно название - възрази Паркър. - Имаше само пикап, накичен с флагчета на Конфедерацията.

- Всичко това може да е вярно, но взривяването на колата му говори за нестандартно високо ниво на нетърпимост.

- А развяването на знамето на Конфедерацията в най-северния щат - не, така ли? Я стига. След срещата си с Мокси звъннах тук-там. Какво ще кажеш за акцията на Клана във Фрийпорт и Огъста? Говори се, че някой видял двама мъже с пикап като на Били да хвърлят предмети в дворовете във Фрийпорт.

Една сутрин през януари жителите на двата района бяха намерили по алеите си пликчета за сандвичи, в които бяха напъхани камъни за тежест и листовки на Ку Клукс Клан, предлагащи патрул в квартала и безплатна телефонна „Клан-линия“.

- Двама мъже, които по описание приличат на вас с Луис, са били забелязани да пият в съседен бар, преди пикапът на Били да се вдигне във въздуха.

- Нима? А забелязани ли са двама мъже, които по описание приличат на нас с Луис, да го вдигат във въздуха?

- Не.

- Нямам какво повече да кажа.

- Трябва да признаеш, че е страшно съвпадение.

- Какво, чернокож и бял да пият заедно в бар същата вечер, когато е гръмнала колата на някакъв расист?

- Живеем в Мейн - отвърна Уолш. - Тук има чернокожи, които не могат да си намерят чернокожи приятели. Ти си май че единственият ми познат, който всъщност има чернокож приятел.

- Трябва да разшириш хоризонтите си.

- Всеки път, когато го направя, се разкайвам, особено когато става дума за твои познати.

Уолш беше дръзнал да се приближи твърде много до Луис след събитията в Бореас, надявайки се да изкопчи сведения, с които да напредне в разследването, но се беше опарил. Паркър предполагаше, че този опит е засилил вродената му склонност да се муси на стари обиди.

- Ще ми се да можех да ти помогна, но не мога - каза той.

През цялото време говореше със спокоен, дори леко развеселен тон. Нямаше да захапе стръвта и Уолш го знаеше. Двамата допиха кафето си. В заведението вече нямаше други хора.

- Тогава случаят явно ще си остане нерешен - рече Уолш.

- Така може би е най-добре.

- Възможно е. - Тревожното изражение се върна на лицето му. - Знаеш ли, онези листовки по алеите вероятно са били работа на хулигани. Тук нямаме Клан, не и откакто показаха вратата на Ралф Брустър.

Ралф Брустър беше сенатор от Портланд, кандидат за губернатор на републиканците през 1924 г., когато Ку Клукс Клан претендираха за четиресет хиляди членове в щата, които бяха спечелили предимно с подклаждане на антикатолически и антиимигрантски настроения. Брустър отричаше да е член на Клана, но никой не му вярваше, пък и нямаше голямо значение, защото той така или иначе подкрепяше организацията и тя му отвръщаше със същото, което му донесе победа на изборите през 1924 г. Към трийсетте години Кланът в Мейн се изчерпа, отслабен от скандали и липсата на склонност у жителите на щата да отделят твърде много време за омраза помежду си. Такова беше положението и досега.