Джон Коннолли - Жената от леса

Знаеше го още преди да се появи Жената от леса, както вече я наричаха вестниците и телевизиите. От тези думи я побиваха тръпки -имаше чувството, че са прочели приказката, която беше написала за Даниел; онази, която въобще не биваше да записва на хартия.

Тя набра номера на Оуен, пусна монети за три минути и дълго слуша сигнала „свободно“ отсреща, докато накрая гласът на баща ѝ помоли да остави съобщение; тогава тя едва не загуби самообладание, искаше ѝ се да вика и крещи, но се сдържа и някак си съумя да прочете номера на телефона, от който звънеше, с молбата веднага да ѝ се обади. Върна се в колата, защото продължаваше да вали и вятърът се беше усилил, но свали прозореца и изключи радиото, за да не пропусне позвъняването. Даниел замрънка срещу студа и скуката и тя му се скара; той се разплака, а Холи не искаше той да плаче, никога, не искаше да бъде тъжен, никога. Искаше само да бъде щастлив и да знае, че е обичан, и да я нарича „мамо“, винаги.

Телефонът зазвъня. В този момент от тоалетната излезе един мъж и се загледа в апарата, докато Холи слизаше от колата. Тя му махна с ръка, че обаждането е за нея, но как само ѝ се щеше да бе останал още няколко секунди в проклетата кабинка. Не искаше никой да запомни лицето ѝ или марката и номера на колата ѝ, или плачещото дете на задната седалка. Затова странеше от всички, затова живееше в малка къщичка до гората, затова не искаше да се сприятелява с другите майки в училището, затова не беше спала с мъж от раждането на Даниел, затова беше сама.

За да не бъде забелязана, за да не се налага да отговаря на въпроси.

Тя вдигна слушалката.

- Холи?

- Да, аз съм.

- Какво има? Какъв е този номер?

- Телефон на бензиностанция. Трябва да се прибереш колкото можеш по-скоро.

- Защо? Да не си пострадала? Да не се е случило нещо с Даниел? Добре ли сте?

- Да, да, всичко е наред. Моля те, виж местните новини.

Холи знаеше, че баща ѝ не ходи никъде без айпада си. Той му правеше компания в кабината. Гледаше филми на него, четеше книги -всичко.

- Разбира се, сега ще ги погледна. Пускам те на високоговорител, за да освободя ръцете си.

- Чакам.

Холи чу шумолене, последвано от дълбоко поемане на въздух и познатия глас на водещия на новините от „Канал 6“ в Портланд. Остави баща си да осмисли новината, без да го прекъсва. Репортажът свърши и се възцари мълчание.

- Разбра ли? - попита тя накрая.

- Да.

- Страхувам се.

- Недей.

Холи погледна към колата си. Видя, че Даниел я гледа през предното стъкло. Вече не плачеше, а като че съсредоточено се опитваше да разтълкува поведението ѝ, както когато играеха на „Познай животното“.

- Няма да им позволя да ми го отнемат - каза тя.

- Холи...

- Казвам ти, точка. Няма да го допусна.

- Разбира се. Сутринта тръгвам към къщи.

- Внимавай по пътя.

- Непременно. И... Холи?

- Да?

- Всичко ще бъде наред. Това, което направихме...

Холи затвори. Не искаше да чуе думите, изречени на глас. Някой можеше да подслушва.

Отношенията на Паркър с детектив Гордън Уолш от щатската полиция в Мейн вече не бяха така топли, както преди, до голяма степен защото Уолш вярваше, че Паркър е замесен в убийството на един мъж в град Бореас от преди близо година.

Това не беше съвсем вярно. Паркър би предпочел въпросният мъж да бе оживял, ако ще и само за да се изправи пред съда за деянията си, но обстоятелствата не предполагаха избор. Покойникът се беше появил с оръжие, твърдо решен да го използва, за да сложи край на живота на Паркър. Последният, не без основание, имаше някои възражения срещу подобен развой на събитията. Оказа се, че Луис е на същото мнение, което го принуди да произведе отдалеч един пушечен изстрел в главата на мъжа, а след това веднага да замине за Ню Йорк, за да избегне неудобните въпроси, които в противен случай неминуемо щяха да възникнат. Междувременно проблемът за степента, в която жертвата е била примамена в капан, си оставаше тема за размисъл за моралните философи и детектив Гордън Уолш от Отдела за тежки престъпления на портландската полиция.

Затова Паркър не се изненада особено от факта, че лицето на Уолш помръкна, когато излезе от бар „Руски“ на „Данфърт“ в неделя привечер. Не беше трудно да го открие: „Руски“ беше популярно заведение сред ченгетата - и местните, и щатските - и те често се събираха там в неделя следобед, предимно за да побъбрят и изпуснат парата, но също така и за да улеснят дискретния обмен на информация. Паркър обикновено избягваше „Руски“ в неделя - това не беше подходящото време и място частен детектив да търси помощ, - но знаеше, че Уолш е сред редовните посетители, и ако го хванеше на улицата, щеше да си спести разкарването. Освен това може би се надяваше бирата да е посмекчила настроението му, но в това отношение го чакаше разочарование.