Джон Коннолли - Жената от леса

Паркър го погледна. Мокси също го погледна.

- Налага ли се да го казвам на глас? - попита адвокатът.

- Не смятам.

- И двамата, мисля, сме съгласни, че въпросният господин не е от хората, които ще се усмихнат любезно, когато пред погледа им се изпречи мастодонт, накичен с бунтовнически знаменца.

- Вероятно си прав.

- Е, та значи: заедно ли бяхте?

- Мислиш ли, че щях да успея да го спра, ако бяхме?

- Ще го приема за „да“.

- Не знаех, че ще гръмне пикапа.

- А какво си мислеше, че ще направи - ще напише писмо на собственика? Трябва да си се досещал, че ще свърши някоя поразия.

- Можеше само да му нареже гумите.

- Ако ти повярвам, че наистина си мислел така, ще трябва да си търся нов детектив, че следващия път някой може да ти предложи вълшебно бобено зърно в замяна на услугите ти.

- Луис преживява тежък момент. Трябва да изпусне парата.

Мокси се опита да надене изражение, напомнящо на съчувствие. Не успя.

- Много хора преживяват тежки моменти, но се въздържат от палежи. Опазил ме Господ да обвинявам портландската полиция дори в опит за расово профилиране, но ако си мислиш, че ченгетата вече не са разпитали наоколо и не са получили описанието на чернокож мъж, който случайно се е намирал в близост до пикапа на Били Оушън малко преди да избухне, не знам в какви облаци витаеш. Надявам се поне да е платил в брой в бара.

- Той винаги плаща в брой. Когато плаща.

- Радвам се, че имаш сили да се шегуваш. Мен да питаш, Боби Оушън и малоумният му син могат да вървят на майната си, а и не вярвам полицията да им свърши повече работа от мен, но никой не иска да гледа горящи коли по брега. Излъчва кофти послание, което означава, че нещата няма да се разминат току-така, а приятелят ти няма нужда от подобно внимание. Гледай да го обуздаеш. А най-добре му кажи да ходи да задоволява подпалваческите си желания в Ню Йорк или Джърси, ако ще. В Джърси непрекъснато гори по нещо. Чудесно ще се впише в обстановката.

Паркър знаеше, че Мокси е прав, само дето не беше сигурен, че Луис можеше да бъде обуздан, още повече в настроението, в което беше в момента. Тук поне Паркър можеше евентуално да го държи под око, а и поразиите, които би могъл да свърши в Мейн, си имаха граници, за разлика от тези в Ню Йорк или, да, в Джърси.

- Ще говоря с него.

- Непременно.

Мокси затвори вестника и го обърна така, че Паркър да вижда статията на първа страница точно над сгъвката.

- Следиш ли това?

Паркър беше разбрал за откритите останки от жена в окръг Пискатакуа. Мейн не беше имунизиран срещу насилие и от време на време изскачаше по някой труп. Дали заради начина, по който се бе появило тялото - стопен сняг, паднало дърво, - дали заради факта, че беше увито в грубо платно, но събитието беше привлякло вниманието на обществеността в целия щат, да не говорим, че медиите допълнително подклаждаха огъня поради липсата на други новини.

- Не знам нищо повече от това, което съм чел във вестниците -каза Паркър.

- А аз знам.

На Мокси трябваше да се вярва. Никое дърво в Мейн не можеше да падне нечуто, ако той беше наоколо.

- Убийство?

- Засега подозрителна смърт. Няма очевидни следи от външни травми.

Това само по себе си беше необичайно. Повечето форми на внезапна смърт оставяха следи, дори по почти оголените скелети. Куршумът пробиваше дупка, ножът одраскваше някое ребро или гръдната кост. Удушаването причиняваше фрактури на малките кости във врата. Лекарствата бяха по-прикрити, но и тяхното присъствие не оставаше незабелязано. Костният мозък задържаше токсини, а космите и ноктите издаваха наличието на наркотици. Тялото си намираше начини да увековечи края си.

Паркър знаеше, че Мокси не би повдигнал темата, ако не разполагаше с информация, която му се искаше да сподели.

- Но?

- Аутопсията показва, че е родила малко преди смъртта си, и то в края на третия триместър. Нещо, свързано с разположението на тазовите кости, но от полицията смятат, че са намерили плацентата и пъпната връв в същото полусъхране- но състояние като тялото.

- Колко време е минало между раждането и смъртта?

- Трудно е да се каже, но не повече от ден-два, ако не и по-малко. При наличието на пъпната връв и плацентата може да са били само няколко часа.

- Връзката ти даде ли приблизителна възраст?

- Около двайсет и пет.

- Значи не е тийнейджърка.

Може и да живееха в двайсет и първи век, но Паркър се потискаше при мисълта колко много момичета продължаваха да крият бременността си от срам или страх от родителския гняв, докато не дойдеше време да родят, сами и необгрижени, при риска от най-тежки последици за майката и детето.